Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 139

Малката се хвърли по лице в тревата и започна да хленчи.

— Труден характер, а? — каза Нийл.

През януари 2005 г. постоянно си мислех за Сара и Уилям. Шейсетгодишнината от освобождаването на концлагеристите в Аушвиц присъстваше във всички новини по света. Като че ли никога досега думите Шоа и Холокост не бяха произнасяни толкова често.

Всеки път щом ги чуех, потъвах в болезнени спомени. Докато гледах церемонията по телевизията, се питах дали Уилям се сеща за мен. Навярно и той виждаше ужасяващите черно-бели снимки, показвани на екрана, купчините безжизнени тела, крематориумите, пепелта, целия кошмар на случилото се.

Неговото семейство бе загинало на това страховито място. Родителите на майка му. Как можеше да не мисли за тях? Седнала между Зоуи и Чарла, наблюдавах снежинките, които падаха върху двора на лагера, бодливата тел и ниската наблюдателна кула. Тълпата, речите, молитвите и свещите. Руските войници и характерната им танцувална походка.

Накрая се появи незабравим кадър от настъпващата нощ. Пламтящите покрай железопътните релси свещи светеха сред мрака в знак на възпоменание и навяваха някакво странно чувство на тъга.

Телефонът иззвъня в един майски следобед, когато най-малко го очаквах. Седях на бюрото и се борех с капризите на новия ми компютър. Вдигнах слушалката. Гласът ми прозвуча доста грубо. „Ало?“

— Здравей. Обажда се Уилям Рейнсфърд.

Изправих гръб. Сърцето ми заби силно. Опитах да се успокоя.

Уилям Рейнсфърд.

Не казах нищо. Изумена, допрях слушалката до ухото.

— Там ли си, Джулия?

Преглътнах.

— Да, просто имам проблеми с компютъра. Как си, Уилям?

— Добре — отвърна той.

Последва кратко мълчание, но не беше неловко.

— Мина доста време — заявих глуповато.

— Така е — съгласи се Уилям.

Тишина.

— Разбрах, че вече си нюйоркчанка — продължи той. — Потърсих името ти в интернет.

Зоуи наистина беше права.

— Искаш ли да се срещнем? — попита Уилям.

— Днес ли?

— Ако имаш време.

Помислих си за спящото момиченце в другата стая. Вече я бях прибрала от яслите, но не ми пречеше да я изведа отново. Едва ли обаче щеше да е много щастлива, ако прекъснех съня й.

— Добре — казах.

— Чудесно. Ще дойда в твоята част на града. Къде да се видим?

— Бил ли си в кафене „Моцарт“? На Западна седемдесета улица и Бродуей?

— Да, прекрасно. Ще бъда там след половин час. Затворих слушалката. Сърцето ми биеше толкова силно, че едва дишах. Събудих малката и пренебрегнах протестите й. Облякох я, разгънах количката и излязох навън.

Уилям беше пристигнал преди мен. Седеше с гръб към входа. Забелязах широките му рамене и гъстата сребриста коса, в която вече не се виждаха руси кичури. Той четеше вестник, но се обърна, когато наближих, сякаш бе усетил погледа ми. После скочи рязко от стола. За кратко се почувствахме неловко, чудейки се дали да се здрависаме или да се целунем. Засмяхме се и Уилям ме прегърна силно. Притисна брадичката ми към гърдите си и ме потупа по гърба. След това се наведе, за да огледа дъщеря ми.

— Какво красиво момиченце! — възкликна той.

Малката му подаде любимия си гумен жираф.