Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 137

Напускането на Париж се оказа по-трудно, от колкото очаквах. Ню Йорк с неговата енергия, облаците пара от шахтите, безкрайните пространства, мостовете, сградите и задръстванията все още не беше мой дом.

Постоянно мислех за приятелите си във Франция, въпреки че се запознавах с чудесни хора тук. Често си спомнях за Едуар, с когото се бяхме сближили напоследък. Той ми пишеше всеки месец. Липсваше ми начинът, по който французите се обръщат след жените, техният „разсъбличащ поглед“, както го наричаше Холи. Бях свикнала с него във Франция. В Манхатън ме заговаряха само автобусни шофьори. Обикновено подвикваха на Зоуи: „Ей, хърбо!“, а на мен „Ей, блонди!“ Чувствах се като невидима. Защо животът ми беше толкова празен? Като че ли през него бе минал ураган, оставил след себе си единствено разруха.

Нощите бяха самотни. Дори онези, които прекарвах с Нийл. Лежах в леглото и слушах звуците на огромния пулсиращ град. Образите от миналото докосваха съзнанието ми като прилив, пропълзял по морския бряг.

Сара. Тя никога не ме напусна. Промени живота ми завинаги. Носех навсякъде нейното страдание. Чувствах, че съм я познавала лично. Като дете. Като малко момиче. Като четирийсетгодишна домакиня, блъснала колата си на заледения американски път. Виждах лицето и съвсем ясно. Големите зелени очи. Формата на главата. Позата. Ръцете. Необикновената й усмивка. Познавах я. Ако беше жива сега, щях да я заговоря на улицата.

Зоуи беше доста схватлива. Един зимен следобед ме залови на местопрестъплението, докато търсех информация за Уилям Рейнсфърд в Гугъл. Не бях забелязала, че се е върнала от училище. Тя се бе промъкнала тихо зад гърба ми.

— Откога се занимаваш с това? — попита. Звучеше като майка, хванала детето си с марихуана.

Изчервих се и признах, че съм го правила редовно през последната година.

— И? — каза сърдито Зоуи и кръстоса ръце.

— Напуснал е Лука — обясних.

— О! Къде е сега?

— Върнал се е в Щатите преди няколко месеца.

Не можех да понеса настоятелния й поглед. Станах и надникнах през прозореца към Амстердам Авеню.

— В Ню Йорк ли е, мамо?

Гласът й бе омекнал. Зоуи се приближи до мен и облегна красивата си глава на рамото ми.

Кимнах. Не се осмелявах да й кажа колко се радвам, че Уилям е в Ню Йорк. Бях възторжена от факта, че сме попаднали в един и същ град две години след последната ни среща. Спомних си, че баща му е нюйоркчанин. Вероятно Уилям бе живял тук като дете.

Името му фигурираше в указателя. Посоченият адрес беше в Уест Вилидж, на петнайсет минути път с метрото. От няколко седмици се колебаех дали да му се обадя. След Париж Уилям не се бе опитал да се свърже с мен. Оттогава не се бяхме чували. Въодушевлението ми постепенно спадаше. Така и не събрах сили да му звънна. Но не спирах да мисля за него. Ден след ден. Нощ след нощ. Чудех се дали някога ще се срещнем неочаквано в парка, в някой магазин, бар или ресторант. Дали бе дошъл тук със семейството си? Защо изобщо се бе върнал? Какво беше станало?