Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 136

След погребението в Бургундия, докато стояхме на малкото тъжно гробище, Зоуи ме попита:

— Мамо, трябва ли да живеем в апартамента на „Сентонж“?

— Баща ти го очаква.

— А ти искаш ли да се преместим?

— Не — отвърнах искрено. — Не и откакто разбрах какво се е случило там.

— И аз не искам — заяви Зоуи и добави: — Тогава къде ще отидем, мамо?

Отговорът ми прозвуча небрежно и шеговито. Предполагах, че Зоуи ще изсумти неодобрително.

— Какво ще кажеш за Ню Йорк?

Зоуи прие лесно решението ми. Бертран не се зарадва особено на новината, че дъщеря му ще замине толкова далеч. Тя обаче не отстъпи. Обеща да го посещава на няколко месеца и го покани да направи същото. Обясних на Бертран, че плановете ни не са окончателни. Едва ли щяхме да останем в Ню Йорк завинаги. Искахме просто да прекараме известно време там. Така Зоуи можеше да научи повече за американския си произход, а аз да приема по-лесно раздялата. Получавах шанса да започна на чисто. Бертран вече се бе събрал с Амели. Връзката им беше официална. Децата на Амели бяха големи. Живееха далеч от дома и често виждаха баща си. Дали Бертран се радваше, че се е отървал от задължението да отглежда деца — своите и тези на Амели? Може би. В крайна сметка той се съгласи, а аз организирах преместването.

След като първоначално ни приюти при себе си, Чарла ми помогна да си намеря жилище — непретенциозен двустаен апартамент на Западна осемдесет и шеста улица, между Амстердам Авеню и Кълъмбъс Авеню. Имаше „панорамна гледка към града“ и портиер. Предишният наемател — приятел на Чарла — се бе преместил в Лос Анджелис. Сградата беше пълна със семейства и разведени родители. Приличаше на оживен кошер, гъмжащ от бебета, деца, велосипеди, колички и мотопеди. Апартаментът беше уютен, но и там липсваше нещо. Не можех да преценя какво.

Благодарение на Джошуа ме назначиха като кореспондент в един модерен френски уебсайт. Работех у дома и ползвах услугите на Бамбър, когато ми трябваха снимки от Париж.

Записах Зоуи в Тринити Колидж, на няколко преки от къщи.

— Мамо, никога няма да свикна. Всички ми викат „франсето“ — оплакваше се Зоуи, а аз се усмихвах състрадателно.

Нюйоркчани представляваха изумителна гледка. Възхищавах се на тяхната уверена походка, шегите и любезността им. Съседите винаги ни поздравяваха в асансьора и се закачаха с портиера, а когато се нанесохме, ни посрещнаха с цветя и сладки. Тези отношения ми бяха непознати. В Париж хората бяха вечно сърдити. Те живееха врата до врата, но едва си кимаха, когато се разминаваха на стълбището.

Най-голямата ирония се криеше във факта, че не спирах да мисля за Париж въпреки вълнуващия нов живот. Липсваше ми Айфеловата кула, която вечер засияваше като блестяща изкусителка. Беше ми мъчно за сирените, огласящи града всяка първа сряда в месеца. Копнеех за съботния пазар на булевард „Едгар Кине“, където продавачът на зеленчуци ме наричаше „maр’tite dame“, независимо че бях най-високата му клиентка. Подобно на Зоуи, и аз се чувствах „франсе“. Нищо че бях американка.