Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 135

Малката се различаваше коренно от нея. Беше пухкава и емоционална. Постоянно се нуждаеше от ласки и изискваше далеч по-голямо внимание, отколкото Зоуи на нейна възраст. Дали поведението й се дължеше на отсъствието на Бертран? На факта, че бяхме напуснали Франция скоро след раждането й? Не знаех. Опитвах се да не си задавам подобни въпроси.

Завръщането в Америка беше странно след толкова години в Париж. Понякога се чувствах особено. Все още не можех да приема Ню Йорк като свой дом. Кога ли щях да свикна? Но вече бях взела решение, макар и то да ми струваше известни усилия.

Детето се бе появило преждевременно — повод за паника и болка. Случи се точно след Коледа, два месеца преди термина. Подложих се на ужасно дълга операция в спешното отделение на болница „Сен Венсан дьо Пол“. Бертран присъстваше. Беше напрегнат и развълнуван, въпреки че се стараеше да потисне емоциите си. Родих здраво красиво момиченце. Чудех се дали Бертран е разочарован. Аз не бях. Дъщеря ми означаваше много за мен. Борих се за нея докрай. Тя представляваше моята победа.

Скоро след раждането и малко преди деня, в който трябваше да се преместим на улица „Сентонж“, Бертран най-после призна, че обича Амели. Искал да живеят заедно и да се нанесе в апартамента й до площад „Трокадеро“. Не можел да ни лъже повече. Ето защо предложи бърз и безболезнен развод. Именно в този миг, докато го наблюдавах как обикаля нервно из стаята със сведен поглед и сключени на гърба ръце, за пръв път ми хрумна идеята да замина за Америка. Изслушах го спокойно. Стори ми се изтощен и отчаян, но най-накрая се бе отървал от товара. Беше се осмелил да бъде искрен с мен. И със себе си. Втренчих се в своя красив, чувствен съпруг и му благодарих. Той се изненада и заяви, че е очаквал по-гневна реакция. Крясъци, обиди, скандали. Бебето в ръцете ми заплака и размаха малките си юмручета.

— О, без скандали — казах. — Нека не се караме. Съгласен ли си?

— Да — отговори той, след което целуна мен и бебето.

Бертран вече усещаше, че е напуснал живота ми.

Беше си тръгнал.

Същата нощ, докато хранех детето, се размислих за Щатите. Бостън? Не, не исках да се върна в миналото, в града на моето детство.

После ме осени друга идея. Щях да отида с децата в Ню Йорк. Чарла живееше в Манхатън, а родителите ми също не бяха далеч. Ню Йорк. Защо не? Не познавах добре града и не бях оставала там за дълго, ако не се брояха ежегодните посещения при сестра ми.

Ню Йорк. Вероятно това беше единственото място, което се различаваше коренно от Париж. Ентусиазмът ми постепенно нарастваше. Не обсъдих плановете си с останалите. Ерве, Кристоф, Гийом, Сузана, Холи, Джан и Изабел щяха да се разстроят. Същевременно обаче знаех, че ще проявят разбиране.

А после почина маме. Тя се бе възстановила след удара през ноември, но не успя да възвърне говора си. Преместиха я в интензивното отделение на болница „Кошен“. Очаквах смъртта й и събирах сили, за да я приема, но новината все пак ме шокира.