Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 133

Обърнах се към Едуар. Той наблюдаваше недоумяващо Зоуи.

— Маме е знаела? През всички тези години?

Зоуи кимна.

— Било е ужасно да носи тайната в себе си. Непрекъснато мислела за момичето. Сега е щастлива, че знам. Съжалява, че не сме го обсъдили по-рано и не сме действали като мама. Според нея е трябвало отдавна да намерим семейството на Сара. Нямали сме право да крием истината. Такива бяха думите й. Малко преди да получи удар.

Настъпи дълго, болезнено мълчание.

Зоуи стана от канапето. Погледна Колет, Едуар, двете си лели и баща си. После се втренчи в мен.

— Искам да ви кажа и нещо друго — добави тя, като плавно премина на английски с подчертан американски акцент. — Не ме интересува какво мислят някои от вас. Може би смятате, че мама е постъпила глупаво и прибързано. Аз обаче се гордея с нея. Радвам се, че тя откри Уилям, за да сподели с него всичко. Нямате представа колко усилия й струваше. Историята на Сара означава много за нея, за мен и вероятно за самия Уилям. И знаете ли какво? Когато порасна, ще стана като мама. Искам децата ми да се гордеят с мен. Bonne nuit.

Зоуи се поклони смешно, излезе от стаята и тихо затвори вратата.

Мълчахме дълго време. Лицето на Колет беше сковано, почти каменно. Лор извади джобно огледалце, за да оправи грима си. Сесил изглеждаше ужасена.

Бертран не бе казал и една дума. Стоеше с лице към прозореца, сключил ръце на гърба си. Не се обръщаше към мен или другите в стаята.

Едуар стана и ме погали по главата с нежен бащински жест. После ми намигна и прошепна на френски:

— Постъпи добре. Свърши чудесна работа.

По-късно обаче, докато лежах сама в спалнята и наблюдавах разсеяно тавана, се зачудих над тези думи.

Спомних си за Уилям и опитите му да сглоби пъзела на своя нов живот.

Помислих за членовете на семейство Тезак, които за пръв път бяха излезли от черупката си, за да се изправят лице в лице с ужасната семейна тайна. В съзнанието ми изплува образът на Бертран, който ми бе обърнал гръб.

Tu as fait се qu ’il fallait. Tu as bien fait, бе казал Едуар.

Дали беше прав? Не знаех. Продължавах да се чудя.

Зоуи отвори вратата, пъхна се под завивките и се сгуши в мен като малко кученце. Хвана ръката ми, бавно я целуна и облегна глава на рамото ми.

Заслушах се в приглушения шум от булевард „Монпарнас“. Минаваше полунощ. Бертран несъмнено бе отишъл при Амели. Усещах, че е ужасно далеч, сякаш беше чужд човек. Мъж, когото едва познавах.

Днес бях успяла да събера две семейства. Те никога нямаше да бъдат същите.

Дали взех правилното решение?

Не знаех какво да мисля. Нито в какво да вярвам.

Зоуи заспа до мен. Дъхът й нежно ме гъделичкаше по бузата. Спомних си за бебето и усетих как ме обзема спокойствие. Чувството ме утеши за известно време. Болката и тъгата обаче оставаха.

Ню Йорк Сити, 2005 г.

— Зоуи! — извиках. — За бога, дръж здраво сестра си. Ще падне от това нещо и ще си счупи врата!

Дългокраката ми дъщеря се намръщи.