Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 131

— Благодаря — продължи накрая той. — Благодаря за историята.

Гласът му звучеше странно и изкуствено. Бях очаквала да се разчувства, да заплаче, да изрази някаква емоция. Защо ли? Вероятно защото аз самата се нуждаех от облекчението на сълзите. Копнеех те да измият болката, страданието, празнотата. Нямах търпение да споделя чувствата си и да създам някаква близост помежду ни.

Уилям се накани да тръгва. Изправи се и прибра ключа и тетрадката. Не можех да понеса мисълта, че ще се разделим толкова бързо. Ако си отидеше сега, едва ли щяхме да се видим отново. Той щеше да изчезне, а аз да загубя последната връзка със Сара. Незнайно защо Уилям Рейнсфърд беше единственият човек, с когото исках да бъда в момента.

Той сякаш прочете мислите ми, тъй като се поколеба.

— Смятам да посетя тези места — заяви. — Бон-ла-Роланд и улица „Нелатон“.

— Ще дойда с вас, ако желаете.

Уилям прикова очи в мен. Отново долових противоречивите емоции, които предизвиквах у него — странна смесица от презрение и благодарност.

— Не, предпочитам да отида сам. Но ще съм ви много признателен, ако получа адресите на братя Дюфор. Трябва да се срещна с тях.

— Разбира се — отвърнах, разтворих бележника си и преписах координатите им на листче хартия.

Уилям седна рязко на стола.

— Знаете ли, бих се зарадвал на едно питие — каза той.

— Да. Естествено — отвърнах и махнах на сервитьора.

Поръчахме вино за Уилям и плодов сок за мен.

Докато отпивахме безмълвно от чашите, си дадох сметка колко добре се чувствам в негово присъствие. Бяхме просто двама американци, които си правят компания. Нямаше смисъл от думи. Мълчанието не ни смущаваше. Вътрешно обаче знаех, че веднага щом допие виното си, Уилям ще си отиде завинаги.

Този момент настъпи.

— Благодаря, Джулия. Благодаря за всичко.

Той не спомена за размяна на имейли или разговори по телефона. Не каза нищо, но аз можех да разтълкувам мълчанието му. Беше съвсем ясно. Моля, не ми се обаждайте. Не ме търсете. Трябва да преосмисля целия си живот. Нуждая се от време и спокойствие. Искам да разбера кой съм всъщност.

Наблюдавах как Уилям се отдалечава под дъжда. Високият му силует изчезна сред оживената тълпа. Сложих длани върху закръгления си корем и оставих самотата да проникне в мен.