Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 130

Взех тетрадката и се втренчих в него. Уилям ме окуражи с поглед.

Отворих я и прочетох първото изречение наум. После продължих на глас, като превеждах направо на родния си език. Процесът беше бавен. Едва разгадавах тънкия разкривен почерк.

Къде си, мой малък Мишел? Красивият ми Мишел.

Къде си сега?

Помниш ли ме?

Мишел.

Аз съм, Сара, твоята сестра.

Момичето, което те остави в шкафа

и никога не се върна. Момичето, което мислеше,

че си на сигурно място.

Мишел.

Годините минават, а аз още пазя ключа.

Ключа от нашето скривалище.

Докосвам го и си спомням за теб.

Той винаги е с мен от 16 юли 1942 година.

Никой тук не знае. Никой не знае за ключа, за теб.

За теб в шкафа.

За мама и татко.

За лагера.

За лятото на 1942.

Никой не знае коя съм аз.

Мишел.

Не е изминал и ден, в който да не мисля за теб.

Спомням си улица „Сентонж“26.

Нося товара на твоята смърт така,

както бих носила дете.

Той ще бъде с мен докрай.

Понякога искам да умра.

Не мога да понеса страданието от твоята гибел.

И от гибелта на мама и татко.

Постоянно си мисля за вагоните,

които са ги отвели към смъртта.

В съзнанието ми отеква шумът на влака.

Чувам го вече трийсет години.

Не мога да нося товара на миналото.

Но не мога да изхвърля ключа от шкафа.

Той е единственото материално нещо,

което ме свързва с теб. Освен твоя гроб.

Мишел.

Как бих могла да се преструвам на друг човек?

Как ще ги накарам да повярват, че съм друга жена?

Не, не мога да забравя.

Стадиона.

Лагера.

Влака.

Жюл и Жьонвиев.

Ален и Анриет.

Никола и Гаспар.

Детето не ми помага да забравя.

Обичам го. Той е мой син.

Съпругът ми не подозира коя съм.

Не знае каква е историята ми.

Но аз не мога да забравя.

Допуснах огромна грешка, че дойдох тук.

Очаквах да се променя.

Мислех, че съм способна да загърбя всичко.

Но не е така.

Те отидоха в Аушвиц. Убиха ги.

А братчето ми умря в шкафа.

Нямам нищо повече на този свят.

Вярвах, че истината е друга, но сгреших.

Детето и съпругът ми не са достатъчни.

Те не знаят нищо.

Дори не предполагат коя съм.

И никога няма да разберат.

Мишел.

Понякога се връщаш в сънищата ми,

за да ме избавиш.

Хващаш ме за ръката и ме отвеждаш от тук.

Този живот е непоносим за мен.

Поглеждам ключа и копнея за миналото с теб.

За невинните щастливи дни преди войната.

Знам, че раните никога няма да зараснат.

Надявам се, че моят син ще ми прости.

Той няма да узнае.

Никой няма да узнае.

Зкор. Ал тишках.

Помни. Никога не забравяй.

Кафенето беше доста оживено, но около мен и Уилям сякаш имаше стъклена преграда, изолираща шума. Оставих тетрадката на масата, ужасена от това, което току-що бяхме научили.

— Тя се е самоубила — заяви Уилям с равен глас. — Не е било инцидент. Блъснала се е нарочно в дървото.

Седях безмълвно. Не можех да говоря. Не знаех какво да кажа.

Исках да се пресегна към него и да го хвана за ръката, но нещо ми попречи. Поех си дълбоко въздух. Думите все още ми се губеха.

Месинговият ключ на масата беше ням свидетел на миналото, на смъртта на Мишел. Усетих как Уилям се затваря в себе си. Беше направил същото в Лука, когато разпери длани, сякаш да ме отблъсне. Не помръдваше, но мислите му несъмнено се намираха далеч от тук. Отново потиснах силното желание да го докосна. Защо исках да споделя толкова много неща с този мъж? Не го възприемах като непознат човек, а най-странното беше, че и аз не се чувствах чужда в живота му. Какво ни свързваше така силно? Моята мисия, жаждата за истина, състраданието към Сара? Той не знаеше нищо за мен. Не предполагаше за личните ми проблеми, за инцидента в Лука, не му бях разказвала за работата и ежедневието си. А аз какво бях научила за Уилям, за семейството и кариерата му? Настоящето му оставаше пълна мистерия. Но знаех много за миналото на майка му. Жадувах да му покажа своята загриженост и да го уверя, че участта на Сара е променила живота ми завинаги.