Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 129

— За какво става дума? — попита загрижено Колет. — Коя е Сара?

— Става дума за нещо, което се е случило преди шейсет години — отговори Едуар, като се бореше да овладее емоциите си.

Едва потиснах желанието да протегна ръце и да го прегърна. Едуар си пое дълбоко въздух и се усмихна плахо — изражение, което не бях виждала на лицето му досега.

— Никога няма да забравя майка ви — изрече накрая той. — Никога.

Усмивката му изчезна и той помръкна. Болката и тъгата отново го задушиха. Бе реагирал по същия начин в деня, когато ми разказваше за Сара.

Тишината беше тежка и непоносима. Жените го наблюдаваха озадачено.

— Изпитвам облекчение от факта, че мога да поговоря с вас след толкова години.

Уилям Рейнсфърд кимна.

— Благодаря ви, сър — прошепна той. Неговото лице също беше пребледняло. — Не знам много. Дойдох тук, за да потърся истината. Майка ми е страдала. Трябва да науча защо.

— Направихме всичко по силите си — допълни Едуар. — Заклевам се. Джулия ще ви обясни. Тя ще ви разкаже историята на вашата майка. От нея ще разберете как баща ми е помогнал на Сара. Сбогом.

Той отстъпи назад. Изведнъж се превърна в сбръчкан и уморен старец. Бертран го проследи с любопитни студени очи. Навярно никога не бе виждал баща си така разстроен. Зачудих се как ли се чувства в този момент.

Едуар се отдалечи с Колет и дъщерите си, които го обсипваха с въпроси. Синът му тръгна мълчаливо след тях, пъхнал ръце в джобовете си. Дали Едуар щеше да им разкрие истината? Най-вероятно, помислих си. А после си представих техния шок.

Останах с Уилям Рейнсфърд в коридора на старческия дом. Навън, на улица „Курсел“, продължаваше да вали.

— Да пием кафе някъде — предложи той.

Тръгнахме под дъжда към най-близкото заведение.

Седнахме и поръчахме две чаши еспресо. За миг настъпи мълчание. После Уилям попита:

— Близки ли сте с възрастната дама?

— Да — отвърнах. — Много.

— Забелязах, че чакате дете.

Погалих огромния си корем.

— Да, през февруари.

Накрая Уилям заяви внимателно:

— Искам да чуя историята на Сара.

— Няма да е лесно — отвърнах.

— Знам, но трябва да науча. Моля ви, Джулия. Започнах разказа си със сподавен глас, поглеждайки го от време на време. Докато говорех, си мислех за Едуар. Навярно сега той седеше в елегантната бледооранжева дневна на своя дом и описваше същите събития пред близките си. Арестите. „Вел’д’Ив“. Лагера. Бягството. Малкото момиче, завърнало се в апартамента.

Мъртвото дете в шкафа. Двете семейства, свързани от смъртта и ужасната тайна. Двете семейства, споделящи огромна тъга. Една част от мен искаше Уилям да разбере истината. Друга се стремеше да го предпази от жестоката действителност. От кошмарния образ на момичето и нейното страдание. От болката и загубата. Постепенно навлизах в подробности и отговарях на все повече въпроси. Думите ми го пробождаха като острие на нож.

Когато свърших, приковах очи в Уилям. Лицето и устните му бяха пребледнели. Той извади тетрадката от плика и ми я подаде мълчаливо. Месинговият ключ се намираше на масата между нас.