Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 13

Тя гледаше унило сградите и дърветата, покрай които минаваха. Мислеше за братчето си, което се криеше в шкафа и я чакаше да се върне. Мислеше единствено за него. Когато пресякоха някакъв мост, видя блестящите води на Сена. Къде отиваха? Баща й не знаеше. Никой не знаеше. Всички се страхуваха.

Стресна ги силна гръмотевица. В следващия миг се изсипа такъв порой, че шофьорът се принуди да спре. Момичето се заслуша в трополенето на дъжда по покрива на автобуса. Не останаха там за дълго. Скоро продължиха и гумите на автобуса засвистяха върху мокрия паваж. Слънцето се появи между облаците.

Автобусът спря и хората слязоха, натоварени с тежки вързопи и куфари. Децата плачеха. Момичето не познаваше този квартал. Никога не бе стигала толкова далеч. Спирката на метрото се виждаше в единия край на улицата.

Заведоха ги до огромна бяла сграда. На фасадата имаше надпис с едри тъмни букви, но тя не успя да го разчете. Наоколо се бяха скупчили семейства с деца. Още и още хора слизаха от автобусите под непрестанните викове на полицаите. Френските полицаи.

Момичето хвана баща си за ръка и двамата бяха избутани в голям закрит стадион. На терена, както и по железните седалки на трибуните беше пълно с народ. Колко ли бяха? Не можеше да прецени. Сигурно стотици. И продължаваха да прииждат. Тя погледна към огромния стъклен купол. Слънцето напичаше безмилостно през него.

Баща й намери свободни седалки. Тя наблюдаваше как тълпата нараства. Шумът наоколо се усилваше — неспирно жужене на безброй гласове, детски плач и женски въздишки. Жегата ставаше непоносима и задушаваща. Имаше все по-малко пространство. Стадионът се препълни. Тя се взираше в мъжете, жените и децата, в техните измъчени лица и уплашени очи.

— Папа, колко дълго ще останем?

— Не знам, миличка.

— Защо сме тук? — Тя докосна жълтата звезда, пришита върху предната част на блузата й, и попита: — Заради нея, нали? Всички тук са с такава звезда.

Баща й се усмихна тъжно.

— Да — отвърна той. — Заради нея.

Момичето се намръщи.

— Не е честно, папа — възропта тя. — Не е честно!

Той я прегърна и нежно прошепна името й.

— Да, права си. Не е честно.

Тя седна плътно до него и опря бузата си в звездата на якето му.

Преди около месец майка й бе зашила звезди върху всичките им дрехи. Освен тези на братчето й. Преди това бяха сложили печати в паспортите им, на които пишеше „евреин“ или „еврейка“. А после изведнъж им забраниха хиляди неща. Не можеха да играят в парка, да карат колело, да ходят на кино или театър, да посещават ресторанти и басейни. Нямаха право дори да вземат назаем книги от библиотеката.

Тя беше видяла надписите навсякъде по улиците: „Забранено за евреи“. А на вратата на склада, където работеше баща й, висеше огромна табела с думите: „Еврейска фирма“. Майка й бе принудена да пазарува след четири часа следобед, когато в магазините не беше останало нищо от дажбите срещу купони. Караха ги да пътуват в последния вагон на метрото. Трябваше да се прибират преди вечерния час и да не напускат дома си до сутринта. Какво изобщо им позволяваха? Нищо. Абсолютно нищо, мислеше си тя.