Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 12

Тя се озърна наоколо. Забеляза едно момче от училище. Казваше се Леон. Беше изморен и уплашен. Усмихна му се. Искаше да го успокои и да му каже, че скоро ще си идат вкъщи. Всичко щеше да свърши много бързо и хората можеха да се приберат у дома. Но Леон я гледаше недоумяващо. Тя сведе очи и бузите й поруменяха. Може би се беше объркала. Сърцето й заби по-силно. Навярно нещата нямаше да се развият така, както очакваше. Почувства се наивна и малка.

Баща й се приведе над нея. Наболата му брада погъделичка ухото й. Той прошепна името й и попита къде е братчето й. Тя му показа ключа. Заяви с гордост, че малкият се е скрил на сигурно място в тайния им шкаф. Там беше в безопасност.

Баща й ококори очи и я погледна странно. После я хвана за ръката.

— Не се тревожи — каза тихичко тя. — Шкафът е дълбок, има достатъчно въздух, за да диша нормално. Вътре сме оставили фенер и вода. Всичко ще бъде наред, папа.

— Ти не разбираш — отговори бащата. — Не разбираш. — Изведнъж очите му се напълниха със сълзи.

Тя го дръпна за ръкава. Не можеше да повярва, че баща й плаче.

— Папа, нали скоро ще се върнем вкъщи? Нали ще се приберем, след като ни провериха по имена?

Той избърса сълзите си и се загледа в нея. Погледът му беше изпълнен със страх и мъка, които тя не можеше да понесе и затова наведе глава.

— Не — каза той. — Няма да се върнем. Няма да ни пуснат.

Момичето усети как някаква ужасна студенина сковава тялото й. Отново си спомни среднощния разговор, който случайно бе дочула зад вратата, уплашените отчаяни лица на родителите си.

— Какво искаш да кажеш, папа? Къде отиваме? Защо няма да се върнем у дома? Кажи ми! Моля те! — Почти извика последните думи.

Баща й сведе очи към нея и пак изрече името й, този път съвсем тихо. Очите му все още бяха влажни, а миглите му — натежали от сълзи. Той я погали по врата.

— Кураж, милинка моя. Бъди много, много смела.

Тя не можеше да заплаче. Страхът, който я обзе, изсмукваше всяко друго чувство от нея, подобно на грамадна, чудовищна прахосмукачка.

— Но аз му обещах да се върнем, папа. Обещах му.

Очите на баща й отново се насълзиха. Той не чуваше думите й. Беше потънал в собствената си мъка и уплаха.

Изкараха ги навън. Улицата беше пуста, имаше само автобуси, паркирани до тротоара. Тя се возеше на такива автобуси, когато пътуваше с майка си и братчето си из града. Бяха боядисани в зелено и бяло, с платформа в задната част.

Наредиха им да се качат вътре и ги избутаха плътно един до друг. Момичето отново се огледа за сиво-зелени униформи. Помъчи се да чуе грубия, гърлен език, от който се боеше толкова много. Наоколо обаче имаше само френски полицаи.

През прашното стъкло на автобуса разпозна един от тях — млад червенокос мъж, който често й помагаше да пресече улицата на връщане от училище. Тя почука по прозореца, за да привлече вниманието му. Когато погледите им се срещнаха, мъжът бързо извърна очи. Стори й се засрамен, почти ядосан. Момичето се учуди на реакцията му. Докато хората се качваха в автобусите, някакъв човек се разбунтува, но полицаите го заблъскаха жестоко и го вкараха вътре. Един от тях извика, че ще стреля при всеки опит за бягство.