Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 11

Той закрачи из дневната и защрака с пръсти, тананикайки си мелодията на „О, Америка“ от „Уестсайдска история“.

Почувствах се глупаво в присъствието на Антоан. Защо Бертран обичаше да ме представя като надменната предубедена американка, която постоянно критикува французите? И защо стоях безучастно и му позволявах да се държи така? Преди време се забавлявах при тези подмятания. В началото на брака ни ги възприемах като класическа шега, която страшно развеселяваше американските и френските ни приятели. Но само в началото.

Усмихнах се както обикновено. Но днес усмивката ми беше доста кисела.

— Ходил ли си при маме наскоро? — попитах аз.

Бертран вече измерваше нещо в стаята.

— Моля?

— При маме — повторих търпеливо. — Мисля, че иска да те види. Трябва да поговорите за апартамента.

Погледите ни се срещнаха.

— Нямам време, скъпа. Защо не отидеш ти? — попита умолително той.

— Ходя там всяка седмица. Знаеш го.

Бертран въздъхна.

— Тя е твоя баба — добавих.

— Но най-много обича теб, американке — заяви той и се захили. — Аз също, скъпа.

Бертран се приближи и ме целуна нежно по устните.

Американката.

— Значи ти си американката — бе казала маме преди толкова години в същата стая, преценявайки ме с изпитателните си сиви очи.

L’Américaine. Тогава наистина се бях почувствала като такава — с подстригана на етажи коса, маратонки и перфектна усмивка. А каква типична французойка беше тази възрастна жена с изправената си стойка, аристократичен нос, безупречно прибрана коса и проницателен поглед! Маме ми стана симпатична още на първата ни среща. Обожавах нейния заразителен гърлен смях и чувството й за хумор.

Дори сега трябваше да призная, че я харесвам повече от родителите на Бертран. Те все още ме възприемаха като „американката“, въпреки че живеех в Париж от двайсет и пет години, бях женена за сина им от петнайсет и бях родила първата им внучка Зоуи.

Докато слизах надолу с асансьора, отново се изправих пред неприятното отражение в огледалото. Изведнъж ми хрумна, че съм преглъщала шегите на Бертран твърде дълго. Винаги реагирах с добронамерено свиване на раменете.

Днес обаче поради някаква неясна причина за пръв път усетих, че търпението ми се е изчерпало.

Момичето не се отделяше от родителите си. Стигнаха чак до края на тяхната улица, като мъжът с бежовия шлифер непрекъснато им подвикваше да побързат. Къде отиваха, чудеше се тя. Защо трябваше да препускат така? Наредиха им да влязат в един огромен гараж. Момичето разпозна шосето — намираше се недалеч от дома им и мястото, където работеше баща й.

Вътре имаше няколко мъже, приведени над отворени капаци на автомобили. Носеха сини гащеризони, изцапани с петна от масло. Работниците ги изгледаха мълчаливо. В следващия миг момичето видя голяма група хора, които стояха наоколо с чанти и кошници в краката. Повечето бяха жени и деца. Част от тях й се сториха познати. Никой обаче не посмя да й помаха или да я поздрави. След малко се появиха двама полицаи и започнаха да съобщават имена. Баща й вдигна ръка, когато повикаха семейството му.