Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 127

Този път смятах да излея гнева си. Нямаше да мълча и да се преструвам на покорната френска съпруга. Щях да заявя пред Бертран, че отсега нататък очаквам да ми казва истината.

Отворих рязко вратата. Мъжът, който стоеше на прага, не беше Бертран. Веднага познах едрата фигура и широките рамене. Пепеляворусата коса, потъмняла от дъжда, беше залепнала на главата му.

Уилям Рейнсфърд.

Отстъпих изненадано назад.

— Може би моментът е неподходящ? — попита той.

— Не — успях да отвърна.

Защо, за бога, се появяваше тук? Какво искаше от мен?

Втренчихме се един в друг. Нещо в изражението му се бе променило от последния път. Стори ми се мрачен и угрижен. Нямаше и следа от жизнерадостния кулинарен критик с приятен слънчев загар.

— Трябва да говоря с вас — започна той. — Спешно е. Съжалявам, но не успях да намеря номера ви. Ето защо дойдох на място. Вчера бяхте излезли. Реших да се отбия пак тази сутрин.

— Откъде взехте адреса? — попитах недоумяващо. — Не фигурира в указателя. Още не сме се нанесли.

Уилям извади някакъв плик от джоба на якето си.

— Адресът се намираше вътре. А и вие споменахте същата улица в Лука. „Сентонж“.

Поклатих глава.

— Не разбирам.

Той ми подаде плика. Беше стар и изпокъсан по краищата. Отгоре не пишеше нищо.

— Отворете го — подкани ме Уилям.

Извадих тънка захабена тетрадка, една избледняла рисунка и дълъг месингов ключ, който падна със звън на пода. Уилям се наведе, за да го вдигне, и го стисна в дланта си.

— Какво е това? — попитах предпазливо.

— След като напуснахте Лука, изпаднах в шок. Не можех да забравя за снимката. Непрекъснато мислех за нея.

— Ясно — промълвих. Сърцето ми биеше силно.

— Отидох в Роксбъри да видя баща ми. Както знаете, той е тежко болен. Умира от рак. Вече не е в състояние да говори. Огледах се из стаята и намерих този плик на бюрото му. Беше го запазил след всички тези години. Никога не ми го беше показал.

— Защо сте тук? — прошепнах.

В очите му се четяха страх и болка.

— Защото искам да разбера какво се е случило с майка ми като дете. Трябва да науча. Вие сте единственият човек, който може да ми помогне.

Погледнах ключа в ръката му. После приковах очи в рисунката. Беше странна скица на момченце с къдрава коса. Седеше в тесен шкаф с книга в скута. До него се виждаше плюшено мече. На гърба на рисунката бе отбелязано с избелели, разкривени букви: Мишел, ул. „Сентонж“ 26. Прелистих тетрадката. Вътре нямаше дати. Само кратки изречения на френски, написани под формата на стихове. Беше ми трудно да ги разчета. Няколко думи изпъкваха сред останалите: лагер, ключ, никога няма да забравя, да умра.

— Прочетохте ли го? — попитах.

— Опитах се. Френският ми е доста слаб. Разбирам само отделни думи.

Телефонът в джоба ми иззвъня. Двамата подскочихме. Извадих го. Беше Едуар.

— Къде си, Джулия? — попита внимателно той. — Маме не е добре. Иска да те види.

— Идвам веднага — отвърнах.

Уилям Рейнсфърд ме погледна.

— Трябва да тръгвате ли?

— Да, спешно е. Бабата на съпруга ми е получила удар.

— Съжалявам.

Той се поколеба и ме докосна по рамото.