Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 125

Или нещата стояха другояче? Може би се измъчваше от истината? Вероятно разкритията ми бяха променили живота му завинаги. Изведнъж майка му се бе превърнала в непознат човек с тайно минало.

Дали бе споделил нещо със семейството си? Те знаеха ли за американката, появила се в Лука, за да му съобщи, че Сара е била еврейка, арестувана по време на войната?

Дали Уилям бе потърсил информация за „Вел’д’Ив“? Беше ли чел за случилото се през юли 1942 г. в сърцето на Париж?

Лежеше ли буден нощем, мислейки си за Сара и нейния живот? За истината и тайните, които оставаха неразбулени?

Апартаментът на улица „Сентонж“ беше почти готов. Бертран организира всичко така че двете със Зоуи да се преместим след раждането на бебето през февруари. Екипът му бе свършил чудесна работа. Жилището ми се стори красиво и променено. Вече не носеше отпечатъка на маме. Различаваше се коренно от мястото, обитавано някога от Сара.

Докато обаче вървях из празните боядисани стаи, новата кухня и работния кабинет, се запитах дали бих могла да живея в апартамента, където бе починало братчето й. Тайният шкаф вече не съществуваше; бяха го срутили при съединяването на двете стаи. Но това едва ли променяше нещата.

В една влажна ноемврийска утрин отидох в жилището, за да се заема с избирането на пердета, тапети и килими. Изабел бе обиколила с мен доста магазини и търговски центрове. За радост на Зоуи реших да загърбя бледите тонове, които харесвах преди. Вместо тях се осмелих да разглеждам по-ярките цветове. Бертран махна незаинтересовано с ръка.

— Двете със Зоуи решавате. Все пак става дума за вашия дом.

Зоуи се беше спряла на лимоненозелено и лилаво за нейната стая. Вкусът й толкова ми напомняше този на Чарла, че не успях да потисна усмивката си.

На голия изциклен паркет ме очакваше купчина с каталози. Започнах да ги разлиствам съсредоточено, когато мобилният ми телефон иззвъня. Познах номера. Търсеха ме от старческия дом на маме. Напоследък тя беше уморена и раздразнителна. Понякога се държеше непоносимо. Дори Зоуи не можеше да я развесели. Последните ми посещения се бяха превърнали в досадно задължение.

— Мис Джармънд? Обажда се Вероник от старческия дом. Имам лоши новини. Мадам Тезак получи удар.

Изправих се. Бях шокирана.

— Удар?

— Сега е малко по-добре. Доктор Рош е при нея. Но трябва да дойдете. Вече се свързахме с Едуар. Не можем да открием съпруга ви.

Затворих слушалката, обзета от паника. Дъждът тропаше по первазите отвън. Къде беше Бертран? Избрах номера му, но попаднах на гласова поща. Никой от офиса до църквата „Мадлен“ не знаеше къде е отишъл, дори Антоан. Обясних му, че се намирам на „Сентонж“. Помолих му да предаде на Бертран да ми звънне незабавно.

— Mon dieu, нещо е станало с бебето ли? — запелтечи той.

— Не, Антоан. С бабата на Бертран — отвърнах и затворих.

Погледнах през прозореца. Дъждът се усилваше. Приличаше на плътна сива завеса. Щях да се намокря. Голяма работа, помислих си. Сякаш имаше някакво значение. Маме. Прекрасната, очарователна маме. Моята маме. Не, не биваше да си отива сега. Нуждаех се от нея. Беше твърде рано. Чувствах се неподготвена. Но можех ли някога да се подготвя за смъртта й? Озърнах се из дневната. Именно тук я бях видяла за пръв път. Отново усетих тежестта на всички неща, случили се в този апартамент. Спомените за тях винаги щяха да ме преследват.