Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 126
Татяна дьо Роне
Реших да се обадя на Сесил и Лор, за да се уверя, че са тръгнали към дома. Лор звучеше делово и лаконично. Вече била в колата. Сесил реагира по-емоционално. Гласът й беше сподавен.
— О, Джулия. Трудно ми е да понеса мисълта за
Казах й, че не мога да се свържа с Бертран. Думите ми я изненадаха.
— Но аз току-що говорих с него — отвърна Сесил.
— На мобилния телефон ли?
— Не — заяви колебливо тя.
— В офиса ли го намери?
— Очаквам го всеки момент. Ще ме закара в старческия дом.
— Аз не успях да го открия.
— Така ли? — попита предпазливо Сесил. — Разбирам.
Изведнъж се усетих. Обзе ме силна ярост.
— Бил е при Амели, нали?
— Амели? — повтори любезно Сесил.
Тропнах нетърпеливо с крак.
— О, стига, Сесил. Много добре знаеш за кого говоря.
— Някой звъни на вратата. Сигурно е Бертран — промълви задъхано тя.
После затвори. Останах в средата на празната стая, хванала мобилния телефон като оръжие. Опрях чело в студеното стъкло на прозореца. Искаше ми се да ударя Бертран. Вече не ме притесняваше неговата безкрайна любовна афера с Амели. Дразнеше ме по-скоро фактът, че сестрите му имат телефонния номер на тази жена. Те знаеха къде да потърсят Бертран в спешен случай като сегашния. А аз нямах представа. Въпреки че бракът ни беше на път да се провали, Бертран не можеше да събере смелостта да сподели, че отново се вижда с Амели. Както обикновено, разбирах последна. За пореден път се превръщах в измамената героиня от някой водевил.
Стоях там дълго, без да помръдна. Бебето риташе вътре в мен. Не знаех дали да се смея, или да плача.
Все още ли обичах Бертран? Затова ли бях обидена? Или просто усещах, че е наранил гордостта ми? Амели и нейната парижка изтънченост. Модерният й апартамент с изглед към площад „Трокадеро“, добре възпитаните й деца — „Бонжур, мадам!“ — и силният парфюм, който се носеше от дрехите и косата на Бертран. Щом обичаше нея, а не мен, защо се страхуваше да ми го каже? Нима се тревожеше да не ме нарани? Да не засегне Зоуи? Кое го плашеше толкова? Кога най-накрая щеше да проумее, че не се чувствам засегната от изневярата му, а от липсата на смелост?
Отидох в кухнята. Устата ми беше пресъхнала. Пуснах водата и пих направо от чешмата. Големият ми корем се докосна в мивката. Надникнах през прозореца. Дъждът сякаш отслабваше. Облякох дъждобрана, взех чантата и тръгнах към вратата.
В следващия миг някой почука. Три кратки удара.
Бертран, помислих си мрачно. Антоан и Сесил навярно му бяха предали, че съм го търсила.
Представих си лицето на сестра му, чакаща в колата отвън. Нейната сконфузеност и неловката тишина, която щеше да настъпи след качването ми в аудито.
