Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 124

Външната врата се отключи и съпругът ми влезе в стаята. Имаше приятен слънчев загар, а от него се носеше силният аромат на „Аби Руж“. Бертран се усмихна широко и поздрави любезно присъстващите. Изведнъж си спомних за песента на Карли Саймън, която Чарла свързваше с Бертран. „Ти се появи на партито така, сякаш се качваше на яхта.“

Бертран реши да отложи преместването ни заради проблемите с бременността ми. В странния нов живот, с който още не можех да свикна, той присъстваше физически по един приятен и полезен начин, но не и духом. Пътуваше по-често от обикновено, прибираше се късно и излизаше рано. Продължавахме да спим в едно и също легло, но то не беше брачно. По средата му се издигаше Берлинската стена.

Зоуи се справяше добре със ситуацията. Говореше често за бебето и го чакаше с нетърпение. По време на посещението на майка ми двете изкупиха почти целия „Бон пойнт“ — безбожно скъп бутик за детски дрехи на улица „Юниверсите“.

Повечето хора реагираха като Зоуи — родителите и сестра ми, семейството на Бертран и маме. Всички се вълнуваха от предстоящото раждане. Дори Джошуа, известен със своята нетърпимост към децата и отпуските по болест, изглеждаше заинтригуван.

— Не знаех, че човек може да роди на средна възраст — бе казал иронично той.

Никой не споменаваше за кризата в брака ми. Другите сякаш не я забелязваха. Дали тайно се надяваха, че Бертран ще промени решението си и ще посрещне бебето с отворени обятия?

Осъзнах, че с Бертран сме се изолирали в някаква черупка. Изобщо не обсъждахме въпроса. И двамата чакахме раждането на детето. После щяхме да вземем решение.

Една сутрин долових раздвижване дълбоко в мен. Бебето ме риташе за пръв път — странно усещане, което напомняше на стомашни колики. Изведнъж ми се прииска да го взема в прегръдките си. Беше ми омръзнало това състояние на тиха летаргия. Чувствах се като в капан. Копнеех да преместя времето до момента, когато трябваше да родя.

Ненавиждах последните дни на лятото, жегата и прахоляка, скучните мигове, които се проточваха безкрайно. Мразех френската дума за началото на септември, когато започваше новата учебна година: la rentrée. Повтаряха я непрекъснато по радиото и телевизията. Дразнех се на хората, които ме питаха как ще се казва детето. Амниоцентезата бе разкрила пола, но аз не исках да го научавам. Бебето все още си нямаше име. Това обаче не означаваше, че не съм подготвена за него.

Зачерквах всеки изминал ден на календара. Септември премина в октомври. Коремът ми растеше. Вече можех да ставам от леглото, да посещавам редакцията, да посрещам Зоуи от училище, да ходя на кино с Изабел и да обядвам с Гийом в кафене „Селект“.

Въпреки че дните ми се струваха по-смислени, празнотата и болката оставаха.

Уилям Рейнсфърд. Лицето му. Изражението, с което бе погледнал малкото момиче със звездата. Изненадата в гласа му.

Какво ли правеше сега? Беше ли изтрил от съзнанието си всичко в мига, когато бе обърнал гръб на мен и Зоуи? Беше ли забравил за срещата още по пътя към къщи?