Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 122

— Ще се оправите, синьора — каза тя и продължи на учудващо добър английски. — Имахте силен кръвоизлив, но успяхме да ви стабилизираме.

Гласът ми прозвуча като стон.

— А бебето?

— Бебето е здраво. Направихме необходимите изследвания. Имаше проблем с плацентата. Сега трябва да почивате. Не бива да ставате от леглото известно време.

Жената напусна стаята и затвори тихо вратата.

— По дяволите, как ме уплаши! — заяви Зоуи. — Днес може да използвам такива думи. Едва ли ще ми се скараш.

Придърпах я към себе си и я прегърнах силно въпреки маркуча, който излизаше от ръката ми.

— Мамо, защо не ми каза за бебето?

— Щях да го направя, скъпа.

Тя ме погледна.

— Заради него ли имате проблеми с татко?

— Да.

— Ти го искаш, а той не?

— Нещо такова.

Зоуи ме погали нежно по ръката.

— Татко вече пътува насам.

— О, господи! — възкликнах.

Бертран тук. След всичко, което бе станало.

— Аз му звъннах — добави Зоуи. — Ще пристигне след няколко часа.

Очите ми се навлажниха. Сълзите бавно се стекоха по бузите ми.

— Не плачи, мамо — каза умолително Зоуи и избърса припряно лицето ми. — Нещата ще се оправят.

Усмихнах се уморено и кимнах, за да й вдъхна увереност. Но моят свят беше празен. Още помнех възмущението, с което Уилям Рейнсфърд си бе тръгнал от срещата. „Не желая да ви виждам отново. Не искам да говоря за случилото се. Моля ви, не ми се обаждайте.“ Неговата едра прегърбена фигура. Присвитите му устни.

Предстоящите дни, седмици и месеци се простираха сиви и безрадостни. За пръв път ме обземаше подобно отчаяние. Какво ме очакваше? Бебе, което трябваше да отгледам без съпруга си. Дъщеря, която скоро щеше да влезе в пубертета и вече нямаше да бъде това прекрасно момиченце. Към какво мога да се стремя, запитах се аз.

Скоро Бертран пристигна. Действаше внимателно и експедитивно. Оставих се изцяло в неговите ръце. Наблюдавах как разговаря с доктора и успокоява Зоуи с топъл поглед. Съпругът ми се погрижи за всичко. Налагаше се да лежа в болницата, докато кървенето спре напълно. После щях да се върна в Париж и да си почивам до есента, когато ми предстоеше да вляза в петия месец. Бертран не повдигна темата за Сара. Не ми зададе нито един въпрос, свързан с нея. Запазих удобно мълчание. Не исках да говоря за това.

Започнах да се чувствам като дребна старица, подмятана напред-назад. Все повече заприличвах на маме, която лежеше между познатите стени на своя „дом“. Получавах същите благосклонни усмивки и стерилни грижи. Беше лесно да предам живота си в ръцете на околните. И бездруго нямаше за какво да се боря. Освен за детето.

Детето, което Бертран не спомена дори веднъж.

Когато кацнах в Париж няколко седмици по-късно, имах усещането, че е минала цяла година. Все още бях уморена и тъжна. Непрекъснато си мислех за Уилям Рейнсфърд. Често посягах към телефона, исках да му обясня всичко и да се извиня, но така и не се осмелих.

Дните се нижеха бавно. Лятото беше към края си. Лежах в леглото, четях книги и пишех статии на лаптопа. Говорех по телефона с Джошуа, Бамбър, Алесандра, близки и приятели. Работех от спалнята си. Отначало ми се струваше сложно, но после свикнах. Изабел, Холи и Сузана се редуваха да ми приготвят обяд. Веднъж седмично една от сестрите на Бертран пазаруваше със Зоуи в близкия „Ино“ или „Франпри“. Закръглената Сесил правеше пухкави палачинки, плуващи в масло, а стройната Лор забъркваше екзотични нискокалорични салати, които бяха учудващо вкусни. Майката на Бертран идваше по-рядко, но изпращаше своята чистачка — енергичната и нечистоплътна мадам Льоклер. Тя размахваше прахосмукачката с такава настървеност, че предизвикваше у мен контракции. Родителите ми дойдоха на гости за една седмица и отседнаха в любимия си хотел на улица „Дьоламбр“. Бяха въодушевени от мисълта, че отново ще стават баба и дядо.