Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 121

Краката ми затрепериха под масата. Не си представях срещата по този начин. Бях очаквала болка и тъга, но не и гняв.

— Мислех, че знаете — осмелих се накрая. — Дойдох, за да ви уверя, че семейството ми помни какво се е случило с майка ви през четирийсет и втора година.

Той отново поклати глава и нервно прокара пръсти през косата си. Тъмните му очила паднаха на масата.

— Не — промълви. — Не, не, не. Това е лудост. Майка ми беше французойка. Казваше се Дюфор. Беше родена в Орлеан. Родителите й са починали през войната. Нямаше братя. Нито близки роднини. Никога не е живяла в Париж на улица „Сентонж“. Момичето от снимката не е тя. Допуснали сте грешка.

— Моля ви — заявих внимателно. — Нека ви обясня. Ще чуете цялата история…

Той протегна рязко длани към мен, сякаш възнамеряваше да ме изблъска.

— Не искам да знам. Задръжте „цялата история“ за себе си.

Усетих познатата болка в стомаха. Като че ли някой впиваше зъби в утробата ми.

— Моля ви — повторих смирено. — Изслушайте ме.

Уилям Рейнсфърд скочи на крака — твърде бързо и пъргаво за толкова едър мъж. Изгледа ме с мрачно лице.

— Ще бъда съвсем ясен. Не желая да ви виждам отново. Не искам да говоря за случилото се. Моля ви, не ми се обаждайте.

После се отдалечи.

Двете със Зоуи го проследихме с очи. Всичко беше напразно. Тежкото пътуване, неимоверните усилия. Не можех да повярвам, че историята на Сара свършва тук. Не биваше да приключва така.

Дълго седяхме в мълчание. Цялата треперех въпреки жегата. Накрая платих сметката. Зоуи не продума. Изглеждаше потресена.

Изправих се. Всяко движение ми се струваше непосилно. А сега? Къде щяхме да отидем? Обратно в Париж? При Чарла?

Тръгнах уморено. Краката ми бяха като оловни. Зоуи викна след мен, но аз я пренебрегнах. Трябваше бързо да се върна в хотела и да помисля. Да продължа живота си. Да се обадя на сестра ми. На Едуар и Гаспар.

Зоуи ме завика по-силно. Какво искаше? Защо хленчеше? Забелязах, че минувачите се заглеждат в мен. Обърнах се ядосано към дъщеря си и я подканих да побърза.

Тя ме настигна и ме хвана за ръката. Лицето й беше пребледняло.

— Мамо… — каза с тънък глас.

— Какво? Какво има? — сопнах се.

Зоуи посочи краката ми и заскимтя като малко кученце.

Погледнах надолу. Бялата ми пола беше изцапана с кръв. Към глезените ми се стичаха гъсти червени струйки.

— Какво ти е, мамо? — попита сподавено Зоуи. Хванах се за стомаха.

— Бебето! — промълвих ужасено.

Зоуи се втренчи в мен.

— Бебе? — изписка тя и впи нокти в ръката ми. — Какво бебе, мамо? Не те разбирам.

Краката ми се подкосиха. Изуменото й лице се отдалечи. Паднах по лице на горещата суха пътека.

После тишина. И мрак.

Отворих очи и зърнах лицето на Зоуи на няколко сантиметра от моето. Усетих специфичната миризма на болница. Лежах в малка зелена стая. Към ръката ми бе прикрепен маркуч на система. Жена с бяла престилка записваше нещо в медицински картон.

— Мамо… — прошепна Зоуи и стисна пръстите ми. — Всичко е наред, не се тревожи.

Младата жена се доближи до мен, усмихна се й потупа Зоуи по главата.