Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 119

Усмихнах се широко. Струваше ми се трудно да насоча приятния, неангажиращ разговор към онова, което предстоеше. Зоуи ме изгледа настоятелно.

— Много мило от ваша страна, че се съгласихте да се срещнем… Оценявам го.

Гласът ми прозвуча слабо и несигурно.

— Няма проблем.

Уилям се ухили и щракна с пръсти на сервитьора. Поръчахме тирамису и кока-кола за Зоуи, а за нас — капучино.

— За пръв път ли посещавате Лука? — попита той.

Кимнах. След малко сервитьорът дойде с поръчката.

Уилям Рейнсфърд му каза нещо на безупречен италиански. Двамата се засмяха.

— Често идвам тук — обясни той. — Обстановката ми харесва. Дори в горещ ден като този.

Зоуи опита своето тирамису. Лъжичката й иззвънтя в стените на стъклената купичка. Изведнъж се възцари мълчание.

— С какво мога да ви помогна? — попита ведро Уилям. — Мара спомена, че се интересувате от майка ми.

Благодарих вътрешно на Мара. Тя бе улеснила нещата.

— Не знаех, че е починала — заявих. — Съжалявам.

— Няма защо. — Той сви рамене и пусна бучка захар в кафето. — Случи се преди много години. Бях дете. Вие познавахте ли я? Изглеждате твърде млада.

Поклатих глава.

— Не, никога не сме се виждали. Просто ще се нанеса в апартамента, където е живяла през войната. На улица „Сентонж“ в Париж. Познавам хора, които са били близки с нея. Ето защо съм тук. Това е причината да ви се обадя.

Той остави чашата и се втренчи безмълвно в мен. Светлите му очи бяха замислени и спокойни.

Под масата Зоуи сложи изпотената си ръка върху голото ми коляно. Наблюдавах как няколко велосипедисти минават покрай нас. Слънцето отново печеше непоносимо. Поех си дълбоко въздух.

— Не знам откъде да започна — казах колебливо. — Сигурно ще ви е трудно да си спомните за тези неща, но трябва да ги обсъдим. Роднините на моя съпруг, семейство Тезак, са се срещнали с майка ви на улица „Сен тонж“ през четирийсет и втора година.

Предположих, че името „Тезак“ ще му прозвучи познато, но той седеше неподвижно. Явно и „Сентонж“ не му говореше нищо.

— След всичко, което се е случило… След трагичните събития от юли четирийсет и втора година и смъртта на вашия вуйчо исках да ви уверя, че семейство Тезак не е забравило майка ви. Моят свекър мисли за нея всеки ден.

Настъпи тишина. Очите на Уилям Рейнсфърд сякаш помръкнаха.

— Съжалявам — казах припряно. — Знам, че темата е болезнена за вас. Съжалявам.

Когато най-накрая заговори, гласът му беше странен, почти приглушен.

— Кои трагични събития?

— Ами… задържането на евреи във „Вел’д’Ив“-запелтечих. — През юли четирийсет и втора френската полиция е арестувала хиляди еврейски семейства…

— Продължете — подкани ме той.

— Лагерите… Евреите са били изпратени от Дранси в Аушвиц…

Уилям Рейнсфърд разтвори длани и поклати глава.

— Съжалявам, но не разбирам каква е връзката с майка ми.

Двете със Зоуи се спогледахме смутено.

Мина цяла вечност. Почувствах се ужасно неловко.

— Споменахте за смъртта на някакъв вуйчо — заяви той накрая.

— Да… На Мишел, малкия брат на майка ви. Умрял е в апартамента на улица „Сентонж“.