Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 118

— Добре — казах и отворих вратата с треперещи ръце. Долепих черната слушалка до ухото си и за трети път този ден избрах номера. „Телефонен секретар“ — прошепнах на Зоуи. Тя ме окуражи да оставя съобщение. След сигнала промърморих своето име, поколебах се и тъкмо щях да затворя, когато чух мъжки глас. „Ало?“ Американски акцент. Беше той.

— Здравейте. Обажда се Джулия Джармънд.

— Здравейте — заяви той. — В момента вечерям.

— О, съжалявам…

— Няма проблем. Искате ли да се видим утре преди обяд?

— Разбира се.

— При градските стени има хубаво кафене. Точно зад двореца „Пфанер“. Да се срещнем там в дванайсет?

— Чудесно — казах. — А как ще се познаем?

Мъжът се засмя.

— Не се притеснявайте. Лука е малко градче. Ще ви намеря.

Мълчание.

— Дочуване — добави той и затвори.

На следващата сутрин отново усетих болката в стомаха. Не беше силна, но ме тревожеше с дискретна упоритост. Реших да я пренебрегна. Ако продължеше и следобед, щях да попитам Джована за лекар. Докато вървяхме към кафенето, се чудех как да повдигна темата за Сара пред Уилям. Бях си наложила да не мисля за това, но сега осъзнавах, че съм сгрешила. Щях да пробудя у него тъжни, болезнени спомени. Вероятно Уилям изобщо нямаше да иска да говори за майка си. Сигурно отдавна бе забравил за всичко. Сега животът му беше тук, далеч от Роксбъри и улица „Сентонж“. Водеше спокойно, идилично съществуване. А аз бях на път да възкреся миналото. И мъртвите.

Със Зоуи открихме, че човек може да се разхожда по масивните средновековни стени, които опасваха градчето. Бяха високи и толкова широки, че върху тях минаваше пътека, обточена с гъста редица кестени. Сляхме се с безкрайния поток от хора, тичащи за здраве, велосипедисти, младежи на ролкови кънки, майки с деца, гръмогласни старци, тийнейджъри с мотопеди и туристи.

Кафенето се намираше малко по-нагоре, под дебелата сянка на дърветата. Докато наближавахме мястото, ме обзе странна лекота. Главата ми беше празна. Терасата изглеждаше пуста, имаше само двама посетители на средна възраст, които ядяха сладолед, и няколко немски туристи, приведени над една карта. Нахлупих шапката над очите си и пригладих измачканата пола.

Когато той изрече името ми, аз четях менюто на Зоуи.

— Джулия Джармънд.

Вдигнах поглед и зърнах висок закръглен мъж в средата на четирийсетте. Уилям седна срещу мен и Зоуи.

— Здравейте — каза дъщеря ми.

Не свалях очи от него. Тъмноруса, леко прошарена коса. Изсечена брадичка и красив римски нос. Беше започнал да оплешивява.

— Здрасти — отвърна Уилям. — Поръчай си тирамису. Страхотно е.

После повдигна тъмните очила и ги закрепи на главата си. Имаше големите зелени очи на Сара. Той се усмихна.

— Разбрах, че сте журналистка и работите в Париж. Потърсих името ви в интернет.

Прокашлях се и започнах нервно да въртя часовника си.

— И аз ви потърсих. Последната ви книга е доста интересна. „Угощенията в Тоскана“.

Уилям Рейнсфърд въздъхна и се потупа по стомаха.

— Да, благодарение на нея напълнях с пет килограма, които така и не успях да сваля.