Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 117

Зоуи кимна.

— Да. Той наистина е загрижен за Сара. Обадих му се от Лонг Айланд. Обясних, че ще дойдем тук, за да се срещнем със сина й. Знаех, че ще му звъннеш в даден момент, но не се сдържах.

— И той как реагира? — попитах, изумена от откровеността на дъщеря ми.

— Според него сме взели правилното решение. Обеща да говори с татко, ако се разсърди. Дядо каза, че си прекрасен човек.

— Наистина ли?

— Да.

Поклатих глава. Бях изумена и трогната.

— Спомена и нещо друго. Каза, че трябва да се пазиш. Помоли ме да се грижа за теб и да не ти позволявам да се уморяваш.

Едуар знаеше, че съм бременна. Беше го разбрал от Бертран. Вероятно двамата бяха водили дълъг разговор. Съпругът ми сигурно бе научил за трагедията в апартамента на улица „Сентонж“ през лятото на 1942 г.

Гласът на Зоуи ме върна към реалността.

— Защо просто не звъннеш на Уилям, мамо? Помоли го да се срещнете.

Изправих се в леглото.

— Права си, миличка.

Извадих листчето с координатите на Уилям и избрах номера на старомодния телефон. Сърцето ми заби учестено. Ситуацията ми се струваше нереална. Обаждах се на сина на Сара.

Чух няколко позвънявания, а после пращенето на телефонния секретар. Женски глас изрече нещо на италиански. Прекъснах веднага линията. Почувствах се неловко.

— Ох, божичко! — възкликна Зоуи. — Никога не затваряй, когато чуеш телефонен секретар. Постоянно правиш така.

Избрах отново номера и се усмихнах на мъдрата й забележка. Този път изчаках сигнала. Когато заговорих, думите излязоха безпроблемно, сякаш бях репетирала е дни.

„Добър ден, казвам се Джулия Джармънд. Обаждам се от името на Мара Рейнсфърд. В момента се намирам в Лука с дъщеря ми. Отседнали сме в хотел «Джована» на Виа Филунго. Ще останем тук няколко дни. Надявам се, че ще ми се обадите. Благодаря. Дочуване.“

Сложих слушалката върху черната поставка. Изпитах облекчение и леко разочарование.

— Чудесно — заяви Зоуи. — А сега продължи да си почиваш. Ще се видим по-късно.

Тя ме целуна по челото и излезе от стаята.

Вечеряхме в уютно ресторантче зад хотела, близо до амфитеатъра, където в средновековието са се провеждали различни игри. Бях отпочинала и се наслаждавах на колоритната тълпа от туристи, местни жители, улични търговци, деца и гълъби. Италианците обичаха децата. Сервитьорите и собствениците на магазини наричаха Зоуи „principessa“. Възхищаваха й се, щипеха я по носа и ушите, галеха косата й. Отначало се притеснявах, но тя се забавляваше на специалното отношение и ентусиазирано упражняваше оскъдния си италиански. Sono francese е americana, mi chiama Zoe. Жегата бе отслабнала и навън подухваше лек ветрец. В малките ни стаи високо над улицата обаче щеше да бъде горещо и задушно. Подобно на французите, италианците не използваха климатици. Тази вечер определено копнеех за леденостудена въздушна струя.

Когато се върнахме в хотела, замаяни от часовата разлика, открихме бележка на вратата. „Моля, обадете се на Уилям Рейнсфърд.“

Бях като ударена от гръм. Зоуи нададе радостен вик.

— Сега ли? — попитах.

— Е, още е девет без петнайсет — отвърна Зоуи.