Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 116

Почувствах се виновна. Как обаче можех да й разкажа цялата история по телефона? Някой ден щях да го направя, ала не сега. Продължавах да изпитвам угризения, докато лежах на бледорозовите чаршафи с дъх на лавандула. Дори не бях споменала пред майка ми, че съм бременна. Зоуи също не знаеше. Копнеех да споделя тайната с тях и татко. Нещо обаче ме спираше. Някакво странно суеверие. Дълбоко вкоренен страх, който усещах за пръв път. През последните месеци животът ми неусетно се бе променил.

Дали се дължеше на Сара и улица „Сентонж“? Или просто със закъснение осъзнавах, че съм остаряла? Беше ми трудно да преценя. Чувствах се така, сякаш изведнъж съм излязла от дълготрайна защитна мъгла, която е притъпявала сетивата ми. Сега те бяха изострени. Мъглата се бе разсеяла. Разполагах единствено с факти. Трябваше да намеря този мъж и да го уверя, че семействата Тезак и Дюфор не са забравили майка му.

Очаквах с нетърпение срещата. Той беше тук, в същия град. Може би в момента минаваше по оживената Виа Филунго. Докато лежах в малката стая, а през отворения прозорец долитаха разговорите и смехът на минувачите, съпроводени от случайното бучене на мотопед или силния звън на колело, почувствах близостта на Сара. За пръв път я усетих така осезаемо. Щях да се срещна със сина й, с нейната плът и кръв. Едва ли някога щях да се доближа повече до малкото момиче с жълтата звезда.

Просто се пресегни към телефона, вдигни слушалката и му се обади. Лесно е. Но все пак не можех да го направя. Втренчих се безпомощно в старомодния черен телефон и въздъхнах. Отпуснах се на леглото, обзета от отчаяние. Дотолкова бях обсебена от сина на Сара, че не забелязах красотата и очарованието на Лука. Бях минала през градчето като сомнамбул, следвайки Зоуи, която вървеше самоуверено по криволичещите улички, все едно живееше тук от години. Не бях обърнала внимание на Лука. Нищо нямаше значение, освен Уилям Рейнсфърд. А дори се страхувах да му се обадя.

Зоуи влезе в стаята ми и седна на ръба на леглото.

— Добре ли си? — попита.

— Да, успях да си почина — отвърнах.

Лешниковите й очи се втренчиха в лицето ми.

— Мисля, че трябва да си починеш още, мамо.

Намръщих се.

— Уморена ли изглеждам?

Зоуи кимна.

— Полежи си. Джована ме нахрани. Не се тревожи за мен. Всичко е наред.

Усмихнах се на сериозния й тон. Когато стигна до вратата, Зоуи се обърна.

— Мамо…

— Да, миличка?

— Татко знае ли, че сме тук?

Още не бях казала на Бертран, че съм довела Зоуи в Лука. Щом разбереше, той несъмнено щеше да се ядоса.

— Не.

Зоуи сложи ръка на дръжката.

— Да не сте се скарали?

Нямаше смисъл да лъжа пред тези ясни, тъжни очи.

— Да, миличка. Баща ти се сърди, защото се интересувам от Сара. Няма да се зарадва, ако научи къде сме.

— Дядо знае.

Надигнах се от леглото.

— Говорила си с дядо ти?