Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 112

— Ужасно съжалявам за лоша новина. Наистина.

— Как е умряла? — попитах сподавено.

— В автомобилна катастрофа. Двама с Ричард се преместили в Роксбъри в начало на шейсетте. Колата на Сара подхлъзнала върху лед и блъснала в едно дърво. Пътища тук опасни през зимата. Сара мъртва веднага.

Не можех да говоря. Чувствах се съкрушена.

— О, вие тъжна, нали? — прошепна тя и ме погали майчински по бузата.

Поклатих глава и промърморих под носа си. Чувствах се уморена и безпомощна. Мисълта за дългото пътуване до Ню Йорк ме влудяваше. А след това… Какво щях да кажа на Едуар и Гаспар? Че Сара е умряла? Че не сме в състояние да направим нищо?

Тя беше мъртва. Бе починала на четирийсетгодишна възраст. Отдавна я нямаше на този свят.

Сара беше мъртва. Не можех да говоря с нея и да й се извиня. Да й обясня колко съжалява Едуар за всичко, да я уверя в загрижеността на семейство Тезак. Не можех да й предам поздравите и любовта на Гаспар и Никола. Бях закъсняла. С цели трийсет години.

— Не познавах нея — заяви мисис Рейнсфърд. — Срещнах Ричард няколко години по-късно. Той тъжен човек. А момчето…

Вдигнах глава, съсредоточена върху думите й.

— Момчето?

— Да, Уилям. Знаете ли кой Уилям?

— Синът на Сара?

— Да.

— Моят полубрат — уточни Орнела.

В мен се появи искрица надежда.

— Не, не знам за него. Разкажете ми.

— Горкото бамбино. Бил на дванайсет, когато негова майка починала. Тъжно момче. Отгледах го като мое. Дадох му любов към Италия. Той женен за италианка от родното ми село.

Мисис Рейнсфърд сияеше от гордост.

— В Роксбъри ли живее? — попитах.

— Мамма миа, не. Уилям в Италия. Напусна Роксбъри осемдесета година. Тогава бил на двайсет. Ожени за Франческа пет години по-късно. Има две чудесни момичета. От време на време връща се тук, за да посети мен и Нела, но не много често. Мрази това място. Напомня му за смърт на Сара.

Изведнъж се почувствах по-добре. Вече не ми беше толкова горещо. Започнах да дишам по-леко.

— Мисис Рейнсфърд…

— Моля ви — заяви тя. — Наричайте ме Мара.

— Мара — подчиних се аз. — Искам да говоря с Уилям. Трябва да се срещна с него. Спешно. Ще ми дадете ли адреса му в Италия?

Връзката беше лоша. Едва чувах гласа на Джошуа.

— Имаш нужда от аванс ли? — попита той. — В средата на лятото?

— Да! — извиках, смутена от мнителния му тон.

— Колко?

Казах му сумата.

— Какво става, Джулия? Твоят очарователен съпруг да не ти е спрял кранчето?

Въздъхнах нетърпеливо.

— Ще ми дадеш ли аванса, Джошуа? Важно е.

— Естествено — тросна се той. — За пръв път от години ме молиш за пари. Надявам се, че не си загазила.

— Не, просто се налага да предприема едно пътуване. Нищо повече. Трябва да действам бързо.

— Аха — каза той. Любопитството му нарастваше. — И къде отиваш?

— Искам да заведа дъщеря ми в Тоскана. Ще ти обясня после.

Гласът ми беше равен и непоколебим. Джошуа явно разбра, че е безсмислено да ме разпитва повече. Усетих как раздразнението му пулсира отвъд океана. Той заяви лаконично, че парите ще пристигнат на сметката ми в късния следобед. Благодарих му и затворих.