Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 111

— Беше Милдред — обясни тя.

— Милдред?

— Медицинската сестра на баща ми.

Жената, с която Чарла се бе свързала предишния ден. Тя бе споменала за болния старец.

— Баща ви… по-добре ли е? — попитах внимателно.

Тя поклати глава.

— Не. Ракът е в напреднала фаза. Не му остава много време. Вече дори не може да говори. Изпадна в безсъзнание.

— Ужасно съжалявам — промълвих.

— Слава богу, че мама е толкова силна! Тя ми помага да продължа напред, не аз на нея. Прекрасна е. Съпругът ми Ерик също. Не знам какво бих правила без тях.

Кимнах. В следващия миг по чакъла се чу хрущене на гуми.

— Това е майка ми! — извика Орнела.

Долових затръшване на врата и шумни стъпки по камъчетата. От другата страна на живия плет долетя тънък, писклив глас:

— Нела! Нела!

Жената говореше с чужд, напевен акцент.

— Идвам, мамо.

Сърцето ми заби като лудо. Трябваше да сложа ръка на гърдите си, за да го успокоя. Докато проследявах с поглед отдалечаващата се фигура на Орнела, едва не припаднах от вълнение.

Щях да се срещна със Сара Старжински. Да я видя със собствените си очи. Изобщо не знаех какво да й кажа.

Въпреки че сега Орнела стоеше точно до мен, гласът й сякаш се носеше от далечината.

— Мамо, запознай се с Джулия Джармънд, приятелка на чичо Лоренцо. Живее в Париж. Днес се е отбила в Роксбъри.

Усмихнатата жена, която се задаваше към мен, бе облечена с червена рокля, дълга до глезените. Наближаваше шейсетте. Набитата й фигура наподобяваше тази на дъщеря й — широки рамене, едри бедра и пухкави ръце. Прошарената й коса беше хваната на кок. Имаше загрубяла, потъмняла от слънцето кожа и черни очи.

Черни очи.

Жената не беше Сара Старжински. Бях сигурна в това.

— Значи вие приятелка на Лоренцо? Приятно ми е! Акцентът й беше италиански. Несъмнено. Всичко в нея говореше за италианския й произход.

Отстъпих назад и запелтечих.

— Съжалявам… ужасно.

Орнела и майка й ме зяпнаха учудено. Усмивките им изчезнаха.

— Мисля, че не съм попаднала на правилната мисис Рейнсфърд.

— Как така? — попита Орнела.

— Търся Сара Рейнсфърд — отвърнах. — Сгрешила съм.

Майката на Орнела въздъхна и ме потупа по рамото.

— Не тревожете се. Такива неща се случват.

— По-добре да си ходя — промърморих и се изчервих. — Съжалявам, че ви изгубих времето.

Обърнах се и тръгнах към колата. Цялата треперех от срам и огорчение.

— Почакайте! — извика мисис Рейнсфърд с ясен глас. — Почакайте, мис!

Спрях на място. Тя ме настигна и сложи пухкавата си ръка върху рамото ми.

— Не сгрешили, мис.

Намръщих се.

— Какво имате предвид?

— Французойката, Сара. Тя е първа съпруга на мой мъж.

Погледнах я учудено.

— Знаете ли къде е сега? — попитах.

Закръглената ръка отново ме докосна. Черните й очи излъчваха тъга.

— Тя мъртва, скъпа. Починала седемдесет и втора година. Много съжалявам.

Отне ми цяла вечност, за да осмисля думите й. Главата ми се въртеше. Може би заради жегата и изпепеляващото слънце.

— Нела! Донеси малко вода!

Мисис Рейнсфърд ме хвана под ръка и ме заведе до верандата. Помогна ми да седна на дървената пейка и ми подаде чаша вода. Отпих от нея. Зъбите ми затракаха по стъклото. Когато свърших, й върнах чашата.