Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 110

Звучеше глупаво и изкуствено. Какво правех тук? Защо бях изминала целия този път? Трябваше да напиша писмо и да изчакам реакцията й. Появата ми беше несериозна. Що за безумна идея? На какво изобщо се надявах? Да ме посрещне с отворени обятия, да ми сипе чаша чай и да промълви: „Разбира се, че прощавам на семейство Тезак“? Лудост. Пълен абсурд. Бях дошла в Роксбъри напразно. Не ми оставаше друго, освен да си тръгна веднага.

Тъкмо понечих да дам на заден, когато нечий глас ме стресна.

— Търсите ли някого?

Завъртях се на спарената седалка и зърнах млада жена с приятен слънчев загар. Беше на около трийсет, с къса черна коса и закръглена фигура.

— Търся мисис Рейнсфърд, но не съм сигурна в адреса.

Жената се усмихна.

— Това е правилният адрес, но майка ми излезе. Отиде на пазар. Ще се върне след двайсет минути. Аз съм Орнела Харис. Живея в съседната къща.

Пред мен стоеше дъщерята на Сара. Момичето на Сара Старжински. Опитах се да запазя спокойствие. Усмихнах се любезно.

— Аз съм Джулия Джармънд.

— Приятно ми е — заяви тя. — Мога ли да ви помогна?

Напрегнах мозъка си, за да измисля нещо.

— Просто се надявах да се срещна с майка ви. Трябваше да се обадя предварително, но минавах случайно през Роксбъри и реших да се отбия.

— Вие сте нейна приятелка? — попита жената.

— Не точно. Наскоро видях един от братовчедите й. Каза ми, че тя живее тук.

Лицето на Орнела засия.

— О, сигурно говорите за Лоренцо! В Европа ли се засякохте?

Постарах се да прикрия объркването си. Кой, за бога, беше Лоренцо?

— Всъщност да. В Париж.

Орнела се изкикоти.

— Чичо Лоренцо е много готин. Мама го обожава. Не ни посещава често, но се обажда редовно.

Тя наклони брадичката си.

— Нека ви поканя на чаша студен чай. Тук е ужасно горещо. Можете да изчакате майка ми. Ще чуем колата й.

— Не искам да ви притеснявам…

— Децата отидоха да карат лодка с баща си на езерото Лилинона. Моля, заповядайте!

Слязох от колата. Притеснението ми нарастваше. Последвах Орнела към вътрешния двор на съседната къща, построена в същия стил като дома на семейство Рейнсфърд. Върху моравата бяха разхвърляни пластмасови играчки, фризбита, кукли без глави и блокчета от „Лего“. Когато седнах в прохладната сянка, се зачудих колко ли често Сара Старжински идва тук, за да наблюдава игрите на своите внуци. Тъй като живееше до тях, вероятно го правеше всеки ден.

Орнела ми подаде голяма чаша студен чай, която приех с благодарност. Известно време седяхме мълчаливо.

— Наблизо ли живеете? — попита накрая тя.

— Не, във Франция. В Париж. Съпругът ми е французин.

— В Париж, страхотно! — възкликна тя. — Красиво място, нали?

— Да, но се радвам, че се прибрах у дома. Сестра ми живее в Манхатън, а родителите ми са от Бостън. Дойдох да прекарам лятото с тях.

Телефонът иззвъня. Орнела влезе вътре, за да вдигне слушалката. Промърмори няколко думи и отново излезе на двора.