Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 109

Усмихнах се на носовото й произношение. Чарла умееше да преправя гласа си.

— О, извинявайте… Казвате, че е излязла?

Мисис Рейнсфърд бе излязла. Значи наистина съществуваше. Продължих да слушам недоверчиво.

— Обажда се Шарън Бърстол от библиотеката „Майнър Мемориъл“ на Южна улица. Исках да ви поканя на първата ни лятна среща на втори август… О, разбирам. Съжалявам, госпожо. Хммм. Да. Извинете за безпокойството. Благодаря. Дочуване.

Чарла затвори и се усмихна самодоволно.

— Е? — казах задъхано.

— Беше медицинската сестра на Ричард Рейнсфърд. Бил болен, стар човек. Не можел да става от леглото и се нуждаел от непрестанни грижи. Жената идвала всеки следобед.

— А мисис Рейнсфърд? — попитах нетърпеливо.

— Щяла да се върне след малко.

Погледнах я озадачено.

— Какво очакваш от мен? — попитах. — Просто да отида там?

Сестра ми се засмя.

— Имаш ли друга идея?

Ето че стигнах. Шипог Драйв, номер 2299. Изключих двигателя и останах в колата, отпуснала влажните си длани в скута.

От своето място виждах къщата, която се издигаше зад двете сиви каменни колони на входа. Ниска постройка в колониален стил, вероятно от края на трийсетте. Изглеждаше доста по-невзрачна от огромните имения, които бях забелязала по пътя, но излъчваше вкус и хармония.

Докато карах по магистрала 67, се изумих на девствената красота на окръг Личфийлд — безкрайни хълмове, проблясващи реки и тучни ливади дори в най-горещите дни на лятото. Умирах от жега въпреки силния климатик в колата. Съжалих, че не съм взела бутилка вода. Гърлото ми беше пресъхнало.

Чарла спомена, че жителите на Роксбъри са заможни. Според нея градчето беше от онези стари артистични места, които никога не губеха популярност. Очевидно там живееха много художници, писатели и кинозвезди. Чудех се с какво се е занимавал Ричард Рейнсфърд. Винаги ли бе притежавал имота, или двамата със Сара се бяха преместили от Ню Йорк след пенсионирането си? Колко деца бе родила Сара? Погледнах през предното стъкло към дървената облицовка на къщата и преброих прозорците. Вътре сигурно се помещаваха две-три спални, освен ако задната част на постройката не беше по-голяма, отколкото си я представях. Децата им трябваше да са на моя възраст. Може би имаха и внуци. Проточих врат, за да видя дали отпред не са паркирани коли. Забелязах само един затворен гараж.

Погледнах часовника си. Минаваше два часът. Пътуването ми бе отнело два часа. Чарла ми даде назаем своето волво. И колата блестеше от чистота като кухнята й. Изведнъж ми се прииска да беше дошла с мен. Но тя не бе успяла да отложи срещите си.

— Ще се справиш, сестричке — заяви и ми подхвърли ключовете от колата. — Дръж ме в течение.

Седях във волвото, а тревогата ми нарастваше заедно със задушаващата жега. Какво, по дяволите, щях да кажа на Сара Старжински? Дори нямах право да я наричам така. Нито пък Дюфор. Тя беше мисис Рейнсфърд, и то от петдесет години. Струваше ми се невъзможно да сляза от колата и да натисна звънеца вдясно от входната врата. „Здравейте, мисис Рейнсфърд, вие не ме познавате. Името ми е Джулия Джармънд. Исках да поговорим за случилото се на улица «Сентонж» и за семейство Тезак…“