Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 107

— Едуар ме помоли да пазя тайна — заявих тихо.

Бертран стана от тоалетната чиния и посегна към дръжката на вратата. Беше уморен и отчаян. Приближи се до мен и нежно ме погали по бузата. Усетих топлите му пръсти върху кожата си.

— Джулия, какво стана с нас? Къде отиде всичко?

После излезе от банята.

Очите ми се навлажниха. Оставих сълзите да се стекат по лицето ми. Бертран чу риданията, но не се върна обратно.

През лятото на 2002 г. със съзнанието, че Сара Старжински се е преместила в Ню Йорк преди петдесет години, прекосих океана подобно на парче метал, привлечено от силен магнит. Нямах търпение да напусна Париж. Копнеех да видя Зоуи и да започна издирването на Ричард Дж. Рейнсфърд. Едва дочаках да се кача на самолета.

Чудех се дали Бертран е попитал баща си за случилото се на улица „Сентонж“ преди време. Бертран мълчеше. Държеше се любезно, но дистанцирано. Той също очакваше с нетърпение заминаването ми. Вероятно искаше да помисли? Или да поднови връзката си с Амели? Не знаех. Не ме интересуваше. Казах си, че не ми пука.

Няколко часа преди излитане се обадих на Едуар, за да се сбогуваме. Не ми спомена да е говорил с Бертран и аз не повдигнах темата.

— Защо Сара е спряла да пише на семейство Дюфор? — попита той. — Какво е станало, Джулия?

— Нямам представа, Едуар. Но ще направя всичко възможно, за да разбера.

Тези въпроси ме преследваха ден и нощ. Когато по-късно се качих на самолета, те продължаваха да се въртят из главата ми.

Дали Сара Старжински беше жива?

Моята сестра. Лъскавата й кестенява коса, трапчинките, красивите сини очи. Едрата й атлетична фигура като на майка ми. Сестрите Джармънд. Двете се извисявахме над всички жени в рода Тезак. Те се усмихваха неразбиращо, с лека завист. Защо вие, американките, сте толкова високи? Да не ви слагат нещо в храната? Витамини, хормони? Чарла беше дори по-висока от мен. Беше родила две деца, но фигурата й си оставаше все така стройна.

В мига, когато ме зърна на летището, Чарла разбра, че нещо не е наред. Веднага се досети, че тревогите ми не са свързани с бебето, което бях решила да задържа, или с конфликта с Бертран. Докато пътувахме в колата към града, мобилният й телефон звънеше непрекъснато. Обадиха се асистентката, шефът й, няколко клиенти, децата и детегледачката. После я потърсиха бившият й съпруг Бен от Лонг Айланд и сегашният й мъж Бари, който бе заминал по работа в Атланта. Чарла не спираше да говори. Но аз бях толкова щастлива от срещата ни, че не се подразних. Изпитвах радост, че седим една до друга и раменете ни се докосват.

Влязохме в мезонета й на Осемдесет и първа източна улица. Седнахме в светещата от чистота хромирана кухня, където Чарла си сипа бяло вино, а на мен предложи ябълков сок. Тогава започнах да й разказвам историята. Сестра ми не знаеше много за Франция. Не говореше добре френски, испанският беше единственият чужд език, който владееше. Тя не бе запозната със случилото се по време на окупацията. Ето защо слушаше безмълвно моя разказ за арестите, лагерите и влаковете, заминали за Полша. За Париж през 1942 г. За апартамента на улица „Сентонж“. За Сара и братчето й Мишел.