Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 106

Думите му не ме изненадаха. Бях очаквала подобна реакция. Станах и пригладих роклята си, след което заявих със спокоен глас:

— Най-важна сега е Зоуи. Каквото и да се случи, трябва да поговорим с нея. Заедно. Необходимо е да я подготвим. Изключително внимателно.

Бертран уви пилешкото бутче във фолиото.

— Защо си толкова студена, Джулия? — попита той. В тона му нямаше сарказъм, а единствено горчивина. — Звучиш точно като сестра си.

Излязох безмълвно от стаята. Отидох в банята и пуснах водата във ваната. Изведнъж всичко ми стана ясно. Нима вече не бях направила своя избор? Предпочетох детето пред Бертран. Не се разколебах от неговото мнение и от вътрешните му страхове. Не се уплаших от мисълта, че ще се изнесе за няколко месеца или завинаги. Бертран не можеше да изчезне напълно. Той беше баща на Зоуи и на детето, което растеше в мен. Никога нямаше да напусне изцяло живота ни.

Докато обаче наблюдавах лицето си в огледалото, а банята бавно се изпълваше с пара, която заличаваше отражението ми, почувствах как всичко се е променило драстично. Дали още обичах Бертран? Нуждаех ли се от присъствието му? Защо исках детето му, а не самия него?

Идеше ми да заплача, но сълзите така и не се появиха.

Продължавах да лежа във ваната, когато Бертран влезе при мен. Държеше в ръка червената папка, която бях оставила в чантата си.

— Какво е това? — попита той и я размаха във въздуха.

Подскочих и се раздвижих рязко, като изплисках част от водата навън. Лицето на Бертран беше зачервено и объркано. Той седна рязко върху затворената тоалетна чиния. При други обстоятелства бих се засмяла на смешната му поза.

— Нека ти обясня — започнах.

Бертран вдигна ръка.

— Никога не се отказваш, нали? Постоянно се ровиш в миналото.

Той разгърна папката, прехвърли писмата от Жюл Дюфор до Андре Тезак и разгледа снимките на Сара.

— Какви са тези неща? Кой ти ги даде?

— Баща ти — отвърнах тихо.

Бертран ме зяпна учудено.

— Какво общо има Едуар?

Излязох от ваната и взех една кърпа. Застанах с гръб към него и се избърсах. Не исках да вижда голото ми тяло.

— Историята е дълга, Бертран.

— Защо трябва да се връщаш в миналото? От тогава са минали шейсет години! Събитията са приключили. Всичко е забравено.

Обърнах се и го погледнах в очите.

— Не, не е вярно. Преди шейсет години в семейството ти се е случило нещо, за което не знаеш. Сестрите ти са в неведение. Ма ме също.

Той отвори учудено уста.

— Какво е станало? Кажи ми!

Грабнах папката от ръцете му и я притиснах до тялото си.

— Ти кажи защо си ровил в чантата ми.

Приличахме на двама ученици, които се карат в междучасието. Бертран извъртя очи.

— Папката се подаваше отвътре. Зачудих се какво има в нея. Нищо повече.

— Често нося документи вкъщи. Преди никога не си се интересувал от тях.

— Не сменяй темата. Кажи ми какво се е случило. Веднага.

Поклатих глава.

— Бертран, обади се на баща ти. Обясни му, че си намерил папката. Той ще отговори на въпросите ти.

— Не ми вярваш, така ли?

Лицето му посърна. Изведнъж изпитах съжаление към него. Изглеждаше наранен и объркан.