Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 105

Тази вечер Бертран не излъчваше някогашната самоувереност. Сякаш се беше предал. Изглеждаше слаб и отпуснат. Имаше тъжни очи и уморени клепачи.

— Изобщо не си разбрала какво преживявам. Така ли е?

Гласът му звучеше равно и безизразно. Седнах до него и го погалих по ръката. Как очакваше да призная подобно нещо? Нима бях в състояние да му обясня колко виновна се чувствам?

— Защо не го сподели с мен, Бертран?

Ъгълчетата на устните му увиснаха надолу.

— Опитах се, но не успях.

— Защо?

Лицето му стана твърдо и той се изсмя сухо.

— Ти не ме слушаш, Джулия.

Знаех, че е прав. Спомних си ужасната нощ, в която гласът му се бе сподавил. Тогава Бертран разкри най-големия си страх — от остаряването. В същия миг разбрах колко е уязвим. Далеч по-уязвим, отколкото си бях представяла. Но тогава предпочетох да затворя очи. Признанието ме смущаваше. Отблъскваше ме. И той го бе усетил. След това не бе посмял да ми каже колко много съм го наранила.

Седях безмълвно до него, хванала ръката му. Изведнъж си дадох сметка за цялата ирония на ситуацията. Депресиран съпруг. Проблемен брак. Неродено дете.

— Защо не отидем да хапнем в кафене „Селект“ или в „Ротондата“? — предложих внимателно. — Там можем да поговорим на спокойствие.

Той стана.

— Друг път. Уморен съм.

Стори ми се, че през последните месеци Бертран често се бе чувствал уморен. Твърде уморен, за да отиде на кино, да тича в Люксембургската градина или да заведе Зоуи до Версай в неделя следобед. Твърде уморен да правим любов… Кога ли беше последният път? Преди седмици. Наблюдавах как прекосява стаята с тежка стъпка. Беше напълнял. И това не бях видяла. Бертран винаги обръщаше внимание на външния си вид. „Толкова си погълната от работата, приятелите и дъщеря ти, че дори не забелязваш… Ти не ме слушаш, Джулия.“ Усетих как ме обзема чувство на срам. Не трябваше ли да приема истината? Бертран не бе участвал в живота ми напоследък, въпреки че деляхме едно легло и обитавахме едно и също жилище. Не му бях казала нито за Сара Старжински, нито за новите си отношения с Едуар. Не го ли държах настрана от всичко важно, което се случваше в ежедневието ми? Бях го изолирала напълно, а по ирония на съдбата носех неговото дете.

В кухнята се чу отваряне на хладилник и шумолене на фолио. Бертран се върна в дневната. В едната ръка държеше пилешко бутче, а в другата — разтвореното фолио.

— Само още нещо, Джулия.

— Да?

— Когато споменах, че не мога да понеса второ дете, бях сериозен. Ти вече си взела решение. Чудесно. Но ето какво е моето. Нуждая се от време за себе си. От дистанция. Двете със Зоуи ще се преместите на „Сентонж“ в края на лятото. Аз ще си намеря квартира някъде наблизо. После ще видим как ще се развие всичко. Дотогава вероятно ще свикна с бременността ти. Ако ли не, ще поискам развод.