Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 104

— Пак ли си ти, съкровище?

Преминах по същество.

— Ако искаш да откриеш някого в Щатите, откъде би започнала?

— От указателя — каза тя.

— Толкова ли е лесно?

— Съществуват и други начини — отвърна потайно Чарла.

— А ако става дума за човек, изчезнал през петдесет и пета година?

— Имаш ли осигурителен номер, автомобилна регистрация или адрес?

— Не. Нищо.

Тя подсвирна през зъби.

— Ще бъде трудно. Може и да не се получи. Но все пак ще опитам. Познавам няколко души, които ще ми помогнат. Дай ми името.

В този миг входната врата се затръшна. На масичката в антрето дръннаха ключове.

Съпругът ми се бе върнал от Брюксел.

— Ще ти се обадя по-късно — прошепнах на сестра ми и затворих.

Бертран влезе в стаята. Изглеждаше напрегнат и пребледнял. Лицето му беше угрижено. Той се приближи до мен и ме прегърна. Усетих как заравя брадичка в главата ми.

Трябваше да говоря бързо.

— Не го направих — заявих.

Бертран не помръдна.

— Знам — каза. — Лекарят ми се обади.

Отдръпнах се.

— Не можах, Бертран.

Устните му се разтеглиха в усмивка — странна и горчива. Той отиде до подноса при прозореца, където държахме бутилките е алкохол, и си сипа коняк в една чаша. Изгълта я наведнъж, като рязко наклони глава назад. Грозният му жест ме засегна.

— А сега? — попита Бертран и чашата изтрака върху подноса. — Какво ще правим сега?

Опитах да се усмихна, но физиономията ми беше изкуствена и безрадостна. Бертран седна на канапето, отпусна възела на вратовръзката си и откопча първите две копчета на ризата. После добави:

— Отказвам да приема мисълта за още едно дете, Джулия. Постарах се да ти го обясня, но ти не ме послуша.

Нещо в гласа му ме накара да го погледна по-отблизо. Бертран ми се стори нараним и отчаян. За част от секундата видях умореното лице на Едуар Тезак, изражението му в колата, когато сподели за връщането на Сара.

— Не мога да те спра, ако си решила да го задържиш. Но трябва да знаеш, че няма да се примиря. Раждането на детето ще ме унищожи.

Исках да изразя съчувствието си — Бертран беше объркан и беззащитен, — но вместо това ме обзе презрение.

— Ще те унищожи?! — възкликнах.

Бертран се изправи и си наля още коняк. Извърнах глава, докато той го поглъщаше на един дъх.

— Някога чувала ли си за криза на средната възраст, скъпа? Вие, американците, ужасно харесвате този израз. Толкова си погълната от работата, приятелите и дъщеря ти, че дори не забелязваш какво преживявам. Имам усещането, че не ти пука. Така ли е?

Погледнах го изумено.

Той се отпусна бавно на канапето и се втренчи в тавана. За пръв път го виждах да прави подобни предпазливи движения. Кожата на лицето му беше сбръчкана. Изведнъж осъзнах, че наблюдавам остарелия си съпруг. Младият Бертран бе изчезнал. Човекът, когото познавах, преливаше от енергия и жизненост. Рядко заставаше на едно място и винаги подхождаше към нещата с хъс и амбиция. Мъжът пред мен беше бледа сянка на предишната си същност. Кога бе настъпила промяната? Защо я забелязвах чак сега? Бертран и невероятният му смях. Шегите му. Неговата дързост. „Това ли е твоят съпруг?“ — питаха възторжено хората. Когато ходехме на гости, Бертран обсебваше цялото внимание, но всички му се възхищаваха. Никой не можеше да устои на харизматичния блясък в сините му очи и леко кривата дяволита усмивка.