Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 103

— Какво има, Джошуа? — попитах предпазливо.

— Нищо особено. Исках да те поздравя за чудесната работа. Всички говорят за статията ти. Снимките на Бамбър също са страхотни. Двамата се представихте отлично.

— О — казах. — Благодаря.

Но той не успя да ме заблуди.

— Друго? — допълних внимателно.

— Само едно ме притеснява.

— Слушам те.

— Според мен нещо липсва. Разпитала си оцелелите, свидетелите, стария мъж в Бон-ла-Роланд и така нататък. Дотук добре. Прекрасно. Но си забравила някои важни аспекти. Ченгетата. Френските полицаи.

— Е? — попитах и усетих как раздразнението се надига в мен. — Какво за тях?

— Щеше да е интересно, ако беше разпитала полицаите, извършили арестите. Просто за да чуем и тяхната история. Няма значение, че вече са възрастни. Какво са казали на децата си? Семействата им знаели ли са?

Разбира се, Джошуа беше прав. Досега не се бях сетила за това. Раздразнението ми отслабна. Не казах нищо. Чувствах се сломена.

— Не се притеснявай, Джулия — засмя се Джошуа. — Свършила си страхотна работа. Ченгетата и бездруго нямаше да се съгласят да говорят. Сигурно не си прочела много за тях по време на проучванията.

— Не — признах. — Като се замисля, в материалите не се споменаваше нищо за емоциите на полицаите. Те просто са изпълнявали задълженията си.

— Да, задълженията — повтори Джошуа. — Но щеше да е интересно да научим как са живели с това чувство. А машинистите на многобройните влакове, заминали от Дранси за Аушвиц? Те знаели ли са кой пътува във вагоните? Наистина ли са предполагали, че превозват добитък? Били ли са информирани къде отиват тези хора, какво ще се случи с тях? А шофьорите на автобусите?

Отново имаше право. Продължих да мълча. Добрият журналист щеше да се зарови дълбоко в забранените теми. Френската полиция, френските железници, френските автобуси.

Но аз бях твърде концентрирана върху децата от „Вел’д’Ив“. И най-вече върху едно от тях.

— Добре ли си, Джулия? — попита Джошуа.

— Всичко е наред — излъгах.

— Нуждаеш се от почивка — заяви той. — Време е да се качиш на самолета и да се прибереш вкъщи.

— Точно това смятам да направя.

Последното обаждане за вечерта дойде от Натали Дюфор. Тя звучеше възторжено. Представих си как слабото й лице грее, а кафявите й очи блестят от въодушевление.

— Джулия! Прегледах всички документи на дядо ми и я намерих. Картичката на Сара!

— Картичката на Сара? — попитах озадачено.

— Онази, в която съобщава, че ще се омъжи. Последната картичка. Там споменава името на съпруга си.

Взех една химикалка. Не намерих лист хартия и затова я насочих към ръката си.

— Слушам те.

— Сара е щяла да се омъжи за Ричард Дж. Рейнсфърд. — Тя ми продиктува името. — Картичката е от петнайсети март петдесет и пета година. Няма адрес.

— Ричард Дж. Рейнсфърд — повторих и го записах с печатни букви върху ръката си.

Благодарих на Натали, обещах й да я държа в течение и избрах номера на Чарла в Манхатън. Попаднах на асистентката й Тина, която ме помоли да изчакам. След известно време чух гласа на Чарла.