Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 102

Сара не споменава Бон-ла-Роланд. Ако минем покрай селото, лицето й пребледнява. Тя извръща глава и затваря очи. Чудя се дали някой ден хората ще узнаят. Дали случилото се тук ще бъде разгласено, или ще остане погребано завинаги в мрачното, кошмарно минало.

След края на войната Жюл често ходеше в хотел „Лютесия“, понякога със Сара, за да разбере кои хора са спасени от лагерите. Никога не губеше надежда. Всички се надявахме до последно. Но вече знаем. Родителите й няма да се върнат. Убили са ги в Аушвиц в ужасното лято на 1942 година.

Често се чудя колко още деца, подобно на Сара, са били подложени на същински ад, а после са оцелели. Колко деца продължават напред без близките си? Толкова страдание и болка! Сара трябваше да се прости с много неща — със семейството, с името, с религията си. Никога не говорим за това, но аз знам, че празнотата е безкрайна, а загубата — жестока. Тя иска да замине от тук и да започне нов живот на друго място, далеч от всичко познато и преживяно. Още е твърде малка и крехка, за да напусне фермата, но някой ден ще го направи. И ние с Жюл няма да можем да я спрем.

Да, войната най-после свърши, но животът ни не е същият. Нищо не е същото. Мирът има горчив вкус, а бъдещето е мрачно. Случилото се през войната промени изцяло облика на света. И този на Франция. Страната все още се възстановява от най-черните години в историята си. Дали някога ще се съвземе? Това вече не е родината от детството ми. Сега живеем в различна Франция, която ми е трудно да позная. Аз съм стара и дните ми са преброени. Но Сара, Гаспар и Никола са млади. Те ще живеят в новата Франция. Жал ми е за тях и се страхувам от онова, което им предстои.

Мое мило момче, не исках писмото ми да прозвучи тъжно. Прости ми, ако в крайна сметка е такова. Градината се нуждае от грижи, а кокошките чакат да бъдат нахранени. Ето защо спирам до тук. Благодаря ти още веднъж за щедростта и вярата. Нека Господ пази децата ти.

Твоя любяща майка,

Жьонвиев

Поредното обаждане. Този път на мобилния ми телефон. Съжалих, че не съм го изключила. Беше Джошуа. Изненадах се, като чух гласа му. Обикновено не ми звънеше толкова късно.

— Току-що те гледах по телевизията, красавице — каза провлачено той. — Беше страхотна. Малко бледа, но с неустоим чар.

— По телевизията ли? — учудих се. — Къде?

— Включих първи канал, за да чуя новините в осем. И какво да видя? Моята Джулия! Точно до премиера на Франция.

— О! — възкликнах. — Възпоменателната церемония.

— Добра реч, не мислиш ли?

— Да, много.

Мълчание. Чух щракането на запалка. Джошуа смукна от цигарата. Пушеше сребристо „Марлборо“, което се продаваше само в Щатите. Чудех се защо се обажда. Обикновено беше прям. Твърде прям.