Читать «Под игото» онлайн - страница 227

Априлската катастрофа не беше толкова страшна в баташките си кланета, колкото в позора на паденията…

Колчо въздъхна дълбоко.

Па се повърна назад и тръгна към какини Гинкини.

VIII. Ливадата

Къде пладне днес, на една прелестна ливада накрай града, под сянката на зелените клони, седеше едно семейство.

На юг от ливадата се изпречваше каменната ограда на една градина, с врата, отворена към ливадата; от север се разтваряше панорамата на Стара планина, с голите си върхове, стръмни урви, сипеи и живописни цветущи поли.

Тая ливада и тая градина принадлежаха на чорбаджи Юрдана и семейството беше негово.

Освен тая дружина рядко човек се мяркаше тъдява. Истина, че градът се беше поуспокоил подир капитулацията и улиците му се бяха пооживили. Но никой се не престрашаваше да излезе извън него, в околността му, било по работа, било да се поразходи и порадва на светлата хубост на природата.

Само Юрдановото домочадие имà тая дързост.

Защото Юрданица от скръб за смъртта на Лалка беше паднала зле болна и няколко дни не бе ставала от леглото… По настоятелната препоръка на лекаря едвам днес бяха я поизвели, все през дворища, до кърската градина на Юрдана, за да се поразтъпче и поглътне чист въздух. Тя усети тозчас благотворното действие на разходката. Тогава поизлязоха и на ливадата. Там пасяха два едри великолепни бивола, също Юрданова стока.

Едно заптие, приседнало настрана, пазеше безопасността на чорбаджийската челяд.

Впрочем, имаше и двоица чужди хора тука: една здрава и дебела бузеста селянка и Рада.

Селянката беше Стайка, Боримечковата булка, която кака Гинка бе прибрала от вчера да й шъта.

Тя същата беше дала гостоприемство на Рада. Против това не беше се възмутила ни баба Юрданица, ни другите членове от Юрдановата челяд… Напротив, виждането на Рада, нежната приятелка на покойната, им доставяше едно сладко и скръбно утешение и прежното презрение и омраза се заместиха в душите им от по-човешки чувства към нещастната бездомна девойка.

Както знаем, Стайка и Рада, запознати една с друга още в Клисура, бяха еднакво жертви на разгрома й… Благодарение на Стайка Иван можа навреме да спаси Рада. Из пътя тя я раздумваше и като стигнаха завчера в Бяла черкова, тя не иска вече да се раздели от нея. Простичка, дивичка, каквато беше, тя разбра обаче скръбното положение на Рада и делеше мъките й… Одеве бе ставал разговор за Бойча и госпожа Хаджи Ровоама уверяваше, че е убит в боя, и Стайка милостиво гледаше Радиното лице как се изменяваше и бледнееше. И тя страшно намрази калугерицата, която тъй леко говореше за смъртта на Бойча.

— Ами чева с очи го е видяла, че даскало е загинал? Та оти се радва тая кукумявка? — шъпнеше Стайка сърдито на Рада.

— Мълчи, мълчи — отговаряше й ниско Рада. Стайка се вслуша в разговора, който се продължаваше, после пак пришъпна на Рада: