Читать «Под игото» онлайн - страница 229

И Хаджи Смион смигна приятелски на Рада, с което искаше да й каже: ти мен слушай, графът е жив.

— Давно само се не довлече тука тоя поразеник, ще запали и нас, както Клисура…

— Само да има чест… Не може да се хване и „мечкаринът“, та и нему да се види работата, както на Кандовчето и на другите — каза Стефчов.

— Жално, но няма що, трябваше да се жертвуват малко души, за да се спасят хиляда — каза един.

— То се знае, вагабонти, защо идат при нас?

— Защо идат? Дойдоха да се укрият — обади се кака Гинка живо.

Стефчов я изгледа учуден.

— Како Гино, та според тебе дядо Юрдан зле е направил?

— Добре е направил… хубаво правите вие с тата… Гаче сте чифути или турци, а не българи… Я си помислете за какво и за кого отиват да мрат тия хора?… — Лицето на кака Гинка пламна и очите й засвяткаха.

— Луда си мари, луда — изпъшка болната й майка.

— На тия твои хора — отзова се Стефчов злъчно — на тия патриоти, според тебе, като благоволят да ни посетят, трябва да поведем децата из училището, да ги посрещнем с песни, да им отворим къщите си, да им сложим и по една баклава, чунким други им правеха пексимет…

— Зная, зная — пресече го ядосано кака Гинка, — предайте ги на турците, изколете ги, изтрепете ги, изпийте им кръвта като на вчерашните момчета… Видяхте ли майката на Кандова как се тръшна насред пътя!… Ох, сестро мари, ох, Лалке… Ох, боже, боже!… Боже, боже!

И кака Гинка се облегна до дънера на ореха и закри с кърпа очите си, из които бликнаха порой сълзи. Тя заплака с глас. Тоя внезапен плач беше за избитите вчера бунтовници; но присъствующите го взеха, че е за Лалка, името на която се преплете в думите на кака Гинка. Рада се спусна просълзена да я преговаря. Името на покойната смути сърцето на баба Юрданица и тя се разплака.

Тая скръб приведе Стефчова в бяс: той разбра, че те плачат за бунтовниците.

Заптието, което подразбра за какво е разговорът, приближи се до Стефчова и Хаджи Смиона и каза тихо:

— Чухте ли? В Манастирска река пак е бил слезнал някой клисурски комита.

— Как, кой ти каза? — попита сепнато Стефчов.

— Арабия, циганката, го видяла, като беряла смрадлика.

— Кога?

— Днес, по обяд.

— Обадила ли е?

— Не знам.

— Трябва по-скоро да се каже — избъбра Стефчов, като си грабна феса от тревата. — На косъм остана днес да ни вземат дяволите — ето ти сега друг бербантин…

— Той е същият, разбрах се — каза Хаджи Смион ненадейно.

— Кой? — попита Стефчов.

— Графът… Нали казах, че е жив?

— Още по-хубаво: ще има пак салхана.

Хаджи Смион се стресна от собствените си думи, които каза, кой знае как, без да иска сам. Той пребледня.

— Кириак, ти отиваш?

— Отивам.

— Що ти трябва бе, не закачай човечеца — каза Хаджи Смион умолително, — ще се намери в Бяла черкова едно кьошенце да го скрием… За графа като бъде, всеки го обича.

— Ти си луд, бай Хаджи! — извика Стефчов, като го изгледа с ненавистен поглед. — Трябва да спасим Бяла черкова…