Читать «Под игото» онлайн - страница 228

— Радо, тая църната има мустачета. Оти ги не фърга?

Рада се усмихна неволно.

— Мълчи, сестро.

Стайка първи път виждаше госпожа Хаджи Ровоама и не знаеше, че тя е леля на господарката й. За да й отмъсти, тя скришом бе взела няколко кехлибарови зърна от броеницата й, която се беше разсипала, и сега гледаше лукаво как калугерицата ги диреше наоколо си. Най-после Стайка се изкикоти и дръпна Рада за ръкава.

— Що се смееш, Стайке? — попита я кака Гинка.

— За две кукурузени зрънчета как се мъчи Хаджи Врана.

— Хаджи Ровоама мари — поправи я ниско Рада.

Но Стайкината неприлична дума, за щастие, не бе забележена от другите: в тоя миг всички се обръщаха към Стефчова, който се задаваше от града. Бившият зет на Юрдана чорбаджи не беше тръгнал още за Гюмюрджина. Встъплението му в длъжността беше се отсрочило поради избухналата размирица.

Когато дойде, зяпнаха в устата му. Той разправи разпалено днешния подвиг на депутацията, в която бе участвувал. Тая депутация, начело с Юрдана Диамандиев, беше изпращана днес да пресрещне Тосун бея, който идеше да нападне града като разбунтувано място, и да изпроси помилване. Депутацията, подир много мъка, беше успяла да спаси Бяла черкова от участта на Клисура, но с три тежки условия. Първо: градът да брои тозчас хилядо лири на Тосун бея, за да умири сганта, на която бе обещал плячка Бяла черкова и да я отпрати; второ: да се предаде всичкото остало оръжие, до чекийка, и третьо: да даде в ръцете на властта всеки подозрителен човек. Тая пълна капитулация, която не спаси Батак от Мехмеда Тъмрашлият, спаси Бяла черкова. Тосун бей влезе само с част от ордата си в града, за да приеме оръжието. Прочее, Юрдан чорбаджи, и отчасти Стефчов сега бяха спасители на града. Като разправяше със самодоволствие и гордост тия работи, Стефчов от време на време хвърляше злобни погледи на Рада, която се не обръщаше към него. Но тя чувствуваше тегота страшна от присъствието на тоя омразен човек… Безочливият тон на гласа му разстрояваше нервите й и всеки звук негов зловещо се отзоваваше на сърцето й. Тя виждаше в него фаталният образ на поразията, която е преследвала щастието й, и той й внушаваше непобедим страх и омраза. „Боже мой, мислеше си тя, толкова хора, всичките добри хора загинаха или гинат: само тоя човек живее и се радва. Сега той е на почет и пръв, дали защото е толкова проклет и лош?“… Но внезапно тя неволно се обърна към Стефчова с оживлен поглед, защото той говореше сега за Бойча, и това, което говореше за Бойча, беше като никой път твърде радостно.

— Та жив ли бил тоя поразеник? — обади се в недоумение госпожа Хаджи Ровоама.

— Жив, избягал в планината — обясни Стефчов. — Но сега жив ли е — не знам. Може сега да го кълват орлите някъде.

Рада натисна сърцето си от болезнено вълнение.

— Аз ви казвам, че графът е жив, графът не умира… — обади се Хаджи Смион. — Той толкова пъти умира и все излазя жив… Аз не вярвам… Аз когато бях в Молдовата, всеки казваше, че Янкулеску хайдутинът бил умрял, и вестниците писаха… Рекохме бог да го прости, кога един път при Търгу Нямцу срещам го, той същият, жив, да го порази господ… „Буна диминяца, домнуле Янкулеску“, казвам му… А той ми взема часовника само — за едно „доброутро“. Искам да кажа, че не ме уби… Та думата ми беше, че разбойник не умира…