Читать «Под игото» онлайн - страница 226

Видя Колча.

Той един се мяркаше из улицата и тупаше с тояжката си по калдъръма, мечтателен и с твърде угрижено лице.

— Защо плачеш мари, момиченце? — попита слепецът, като вторачваше белите си очи в Марийка, като че искаше да я познае.

Да знаеше Марийка по-добре Колча, тя би престъпила Огняновата заповед, би му разправила каква е работата и Колчо би заместил Соколова. Но тя се уплаши от тоя чужди човек и отбягна насреща, после улови друга улица.

— Момиче! Марийке! — викаше Колчо, който в същата минута, благодарение на чудесната си дарба, позна по зачутия плач само, че това беше дядовото Стояново момиче. Той току подир него беше почукал на Соколовата вратня, за да попита бабата за Соколова, и от нея беше научил, че сега ей търсило го и едно момиче. Някакво предчувствие му каза, че Марийка именно е това момиче, че ако то е търсило доктора, то за нещо много важно, че уплашеният му плач произхожда от несполуката му да найде доктора… Кой го праща до Соколова в такова време? Някой, който не знае какви са работите тука, някой вънкашен… Дали не е той? От снощи се пръска слух, че Бойчо не бил загинал, че бил избягал в планината и там, навярно, се скита сега. Дали не е Бойчо — да е слязъл в Манастирската река, дето Марийка седи в чарковете на чича си, и да я е пратил с известие до Соколова? Да, да, тая Марийка е едно оръдие на провидението! При това предположение любещата Колчова душа страшно се смути. Той завика, като вървеше напред:

— Момиченце! Марийке! Марийке! Момиче мари!

Но никой му не отговори.

Колчо пъшкаше безнадежден.

В това време той се бе озовал на мегдана.

Там не беше пусто и глухо. Шумотевица, человешка глъчка, конски тропот по калдъръмите.

С една реч — навалица.

Глъчката ставаше на турски език.

Какво е това?

Колчо се спря учуден до кафенето и захвана да слухти.

Един глас изкряска извътре по български:

— На, ето какви резиллици направиха. Да турят в огън града ни!… На един косъм остана да ни избият като кучета, всички ни, и да не остане камък на камък тука! Де ги сега ония хърсъзи да ги питам аз: кого питаха да вдигат бунт?… Доведете ми ги тука сега, аз да им издам иляма?… Бунтуват се! Против кого? — Против царя, против баща си и доброжелателя, който ни пази като двете си очи, влакно да не ни падне от главата… Ние сме били толкова стотин години под сянката на султановия трон и добруваха и дедите ни, и бащите ни, па и унуците ни по-добро няма да намелят… Да си събираме ума в главата, че дявол ще ни вземе… Комуто се не харесва тука, нека върви в Московията… Нам си е добре…

Колчо позна, че говори чорбаджи Юрдан.

— Да живее негово величество султанът! — извика един глас.

Колчо позна-гласа-на господин Фратя.

Тия двама хора сега бяха изразителите на паниката, която вскотява. Първият, омразен само, защото бе искрен в думите си; той и преди въстанието пак така говореше и мислеше; вторият — отвратителен, защото беше подъл в своите. Викът на Фратя остана без отзив, но той го намери в самото мълчание, което го последва. Времената бяха настанали такива, щото Юрдановците бяха прави и Фратювците бяха честни. Всяка низост на падналия беше позволена, защото всяко насилие на победителя беше допуснато. Vae victims…