Читать «Под игото» онлайн - страница 225

Само един жив трофей украшаваше триумфа му: то беше един пленник с вързани ръце отзад: Рачко Пръдлето.

Зрелище грозно!

Но Марийка го не видя почти. Още в същия миг, когато й се мярна сганта, тя се не чу, не видя из улицата, мина други улици, все пусти и мълчаливи. Най-после стигна Соколовата вратня. Бутна я, не се отвори. Тогава блъсна няколко пъти.

— Кой тропа? — обади се гласът на бабата извътре.

— Бабо Якимице, отвори — едвам издума задъханата Марийка.

— Какво дириш тука?

— Доктор Соколов… Отвори де! — извика плачевно момичето.

Бабата избъбра нещо сърдито, но отвори.

— Какво го дириш? Няма го! — каза тя сепнато.

— Дека е, бабо?

— Кажи ми, да ти кажа… От вчера го потириха и досега няма го чер-бял… Хай иди си.

И бабата хлопна пак вратнята.

Марийка остана смаяна пред затворените порти.

Па хукна нататък. Вратнята на фотографина не беше далеко. Марийка я бутна.

— Какво искаш, момиче? — пресрещна я една дрипава жена, бледна и прегърбена.

— Немецът…

— Какво искаш?

— Пусни ме при немеца — каза Марийка, като оттикваше жената, за да влезе навътре в двора.

— Умът ли ти е изкипял мари! Немецът нали го заклаха? — отговори разлютено дрипавата жена и изтика Марийка на улицата.

При тия думи уплашеното дете се вдърви от страх… Мина й сега през ума, че и бача й Бойча трябва да заколят, че турците за него идат и че ще уловят писмото й… защото някой им е казал, че тя носи писмо от бача си Бойча. Сега? Какво да прави? Тя се озърна и едвам сега видя, че улицата е пуста и никой човек не минува… И се уплаши и писна да плаче. В това безнадеждно състояние някой я бутна отзад и тя се обърна.