Читать «Под игото» онлайн - страница 224

Огнянов потърси в джеба на сетрето си и извади един молив и едно късче хартия, твърде смачкано. То беше Радиното писмо. При вида му няколко капки пот избиха по бледното му чело. Той с разтреперана ръка отдра бялата половина от хартийката, прилепи я на камъка и надраска там няколко думи, па я сдипли.

— Марийке, нà тая книжка, да я занесеш на доктор Соколова; ако няма него, занес я на немеца; скрий я хубаво в пазвата.

— Бива.

— Като те попитат де се крия, ти да кажеш, но само тям да кажеш, чуеш ли? Да кажеш, че съм в запустялата воденица, зад Хамбаревата воденица.

Марийка обърна очи на северния край в дола, дето усамотено стърчеше полуразрушената воденица.

В записката си Огнянов не тури името си, нито скривалището си, от страх да не би по някаква поразия писмото да не иде по назначението си, а да падне в опасни ръце. Той беше уверен в пълната преданост на Марийка, но не смея да я натовари само с устна поръчка, да не би по простодушието си да напакости.

За да втълпи още по-дълбоко в ума на Марийка съветите си и важността на мисията й, той прибави тихо:

— Защото, Марийке, ако изгубиш писмото или се измамиш да кажеш другиму, че си ме видяла и дека се крия, турците ще дойдат и ще ме заколят… Варди, гълъбче!

При тия думи Марийкиното лице стана изведнъж сериозно и уплашено и ръката й неволно попипа мястото под мишницата, дето стоеше увряна под дрешката й Бойчовата записка.

— Аз ще ида да обадя на чича, че ще ида за хляб — каза Марийка.

— Добре, Марийке, само помни хубаво каквото ти казах.

Марийка влезе в чарковете.

Бойчо се притули пак: зад един камък и чака да види Марийка, като тръгне.

Той чака цял час, в страшно безпокойство. Най-после видя босата Марийка, че излезе и заприпка по острите камъни, що застилаха пътеката, и се упъти към Бяла черкова.

VII. Неуспехите на Марийка

Когато излезе на полянката пред манастира, Марийка се спря запъхтяна и се озърна безпокойно, но видя, че никой я не видя, и тя тичешката продължи пътя си. До самия град тя не срещна ни една жива душа, кърът беше запустял, пуста се видеше и улицата, из която щеше да влезе сирачето. Изведнъж Марийка пак се спря. Тя видя, че из другия край на улицата се зададоха и идеха трима турци. Обзе я страх от тия хора, тя се повърна без размишление и удари надолу между градините и гюловете, за да влезе в града през другата улица, от запад. По тоя начин тя правеше голяма забикалка, която туряше по-голямо разстояние между нея и Соколовата къща. Най-после Марийка се озова при западния край на града. Отдясно се простираше широкото голо поле, отляво — градът с тясната улица, която се отваряше между два реда ниски дюкянчета. Тя беше действително пуста: ни турчин, ни българин се не мяркаше там. Всичките бакалници бяха затворени, и вратите, и прозорците, които имаха капаци; но тая пустота успокои невинното момиче и то фукна към улицата. Току-що Марийка направи десетина крачки, нещо я накара да се обърне назад и тя остана като закована. Недалеч из полето се издигаше високо над нивята голям облак прах и из тоя прах пристигаше една глуха шумотевица от тежки стъпки, конски тропот и размесена глъчка. Скоро с праха и с шумотевицата се зададе и онова, което ги произвеждаше. То беше ордата на Тосун бея. Тя се връщаше, метежно и победоносно, след три деня плячкосване и грабеж, от клисурското пепелище… Пешаци, конници вървяха размесено, обременени с оръжие и плячка…Скоро тя допъпла като мътна вълна до улицата, изпълни я и потече из нея с див шум и грухтене. Това беше само част от ордата, състояща от няколкостотин души башибозуци, все жители от околностите на изток от Бяла черкова. Сега те идеха триумфално със знамената си, с користите си и с трофеите си — колкото бяха могли да понесат със себе си. A всичко остало идеше отзад, на безкрайна върволица от коля. За повече леснотия башибозуците бяха навлекли по-скъпите дрехи, плячкосани в нещастна Клисура, на себе си. Така щото тая кръвожадна сган имаше в същото време и комически вид, тя приличаше на едно шествие на карнавал, в азиатски вкус. Мнозина бяха се облекли в богати женски кожуси със скъпи рисове и алми, макар че жегата беше голяма. Имаше даже някои башибозуци, които се бяха пременили, вероятно за поругание, в златните черковни одежди, грабнати из клисурските черкви. Сам предводителят, Тосун бей, беше се потруфил с един превъзходен европейски халат от сив казмир, обточен с алено сукно и с дълги червени провесени пюскюли. Както после се узна, Тосун бей не познавал назначението на тая премяна и я взел за някаква благородна външна дреха и с нея искаше да влезе в Бяла черкова…