Читать «Под игото» онлайн - страница 223

Най-после погледът му светна. Врачката на едни чаркове се отвори и едно момиче излезе и отиде до водата и там захвана да си плиска лицето.

— Марийка! — каза си Огнянов радостно, защото неговият остър поглед откри в момичето сирачето на покойния дяда Стояна. Той сега се сети, че то шъташе при чича си в чарковете, след смъртта на баща си. Провидението му идеше на помощ.

В един миг той се спусна при реката и попритулен зад една канара, той я повика на име.

Марийка избрисваше вече с престилката лицето си. Тя се озърна на гласа и като позна Бойча, който се показваше до половин, тичешком отиде при него.

— Бачо Бойчо, ти ли си?

— Ела, Марийке, тука — повика я Огнянов при заслоната си.

Момичето с изпулени, но с радостно удивлени очи изглеждаше Огнянова. Той беше със страшно измахнато лице, в дрехи изцапани с кръв и кал, гологлав, изнемощял, както трябва да е един човек, който десетина денонощия се е борил с трудове, с безсъници, с човеците, със стихиите, с глада и лишенията и с опасности на всяка крачка. Всеки други в тоя час и в тоя пущинак би уплашил момичето, но Огнянов упражняваше върху него сладко и страшно обаяние.

— Какво има, Марийке, в града? — бяха първите му думи.

— Турци, бачо Бойчо.

Огнянов се хвана за челото и се замисли.

— Какво беше това пушкане вчера? Какво става там?

— Вчера ли, бачо Бойчо? Не зная, бачо Бойчо.

— Не чу ли пушките?

— Аз вчера не бях в Бяла черкова, бачо Бойчо.

Марийка не знаеше да отговори, но Бойчо вече усещаше истината: имало е опит за въстание, но е било тоз-час потъпкано от турците, които сега държат Бяла черкова.

Значи, късно е пристигнал. Един-два часа по-рано там, Огнянов, може би, даваше друга посока на работата. Това закъсняване беше една от ония фаталности, които често повлияват въз съдбините на цял народ…

След две минути размишление Огнянов попита:

— Марийке, има ли други в чарковете?

— Чичо Минчо, спи още.

— Марийке, ти знаеш де стои доктор Соколов?

— Зная, у бабини Якимичини.

— Там. Знаеш ли де стои Бързобегунек, немецът, оня с брадите?

— Дето прави черни човеци ли?

— Той, той, Марийке — каза Огнянов, като се усмихна на невинната епиграма, пусната срещу бедния фотограф.

— Можеш ли ой, гълъбче, да занесеш нещо до тях?

— Бива, бачо Бойчо — отговори радостно момичето.