Читать «Позитронният човек» онлайн - страница 90

— Вярно. Вярно. — Пол се усмихна и бавно поклати глава. — Ендрю, твоето влияние върху историята на роботиката е изумително. Твоите художествени занимания подтикнаха „Ю Ес Роботс“ да прави роботите по-точно, при това по-специализирани, защото ти им се струваше прекомерно умен, а те се страхуваха да не уплашат хората. След като спечели свободата си, бе установен принципът за правата на роботите. И твоето настояване да получиш андроидно тяло накара „Ю Ес Роботс“ да предприеме разделяне на мозъка и тялото.

Ендрю каза:

— Предполагам, че накрая корпорацията ще създаде свят, в който един огромен мозък ще управлява няколко милиарда роботи-тела. Все едно да носиш всичките си яйца в една кошница. Опасно е. Въобще не е разумно.

— Смятам, че си прав — съгласи се Пол. — Но не ми се вярва това да се случи до един век. Значи няма да съм тук, за да го видя.

Бе пресякъл стаята, застана пред отворената врата и се загледа в горичката насреща. Мек и влажен пролетен бриз вееше от океана, Пол вдъхна дълбоко, сякаш го пиеше. След малко се обърна с лице към Ендрю и като че изведнъж остаря с десет години.

— По-точно — гласът му сякаш ехтеше в празна черупка, — може би няма да дочакам и следващата година.

— Пол!

— Не се чуди толкова. Ние сме смъртни, Ендрю. — Пол сви рамене. — Не сме като теб и досега би трябвало да си разбрал какво означава.

— Разбирам. Но…

— Да, да. Знам. Съжалявам, Ендрю. Знам колко привързан си към нашето семейство и колко тъжно и тягостно е за теб непрекъснато да ни гледаш как растем, остаряваме и накрая умираме. Е, да ти кажа, и на нас не ни харесва кой знае колко, но няма смисъл да се бунтуваме срещу това. Живеем двойно по-дълго, отколкото е било нормално за хората само преди няколко века. За повечето от нас е достатъчно, както предполагам. Просто трябва да се отнасяме философски.

— Но аз не разбирам. Как можеш да си толкова спокоен пред…

Пред пълното унищожение? Пред окончателния край на всичките ти стремежи, на цялото ти желание да достигнеш нещо, да се учиш, да растеш?

— Мисля си, че нямаше да е така, ако сега бях на двайсетина години, или дори на четирийсет. Но не съм. А част от системата, Ендрю — добрата част — се състои в това, че след определена възраст, обикновено не е толкова важно за теб дали ще умреш скоро. Ти всъщност вече нищо не достигаш, не научаваш и не растеш. За добро или за зло, изживял си живота си и си направил, каквото си могъл за света и за себе си, а сега времето ти привършва, твоето тяло го знае и се примирява. Ние страшно се уморяваме, Ендрю. Ти не знаеш какво е това, нали, поне не истински? Не. Не знаеш, както виждам. Не можеш. Не се уморяваш и затова само на теория знаеш какво означава. Но при нас е друго. Ние се влачим седемдесет, осемдесет, може би сто години и постепенно ни идва много, затова присядаме, после лягаме, накрая затваряме очи и повече не ги отваряме, в последния миг знаем, че това е краят, но вече просто не ни интересува. Или пък нямаме нищо против — не знам дали наистина е същото, но може и да е… Ендрю, не ме гледай така.