Читать «Позитронният човек» онлайн - страница 89

Един ден Пол Чарни дойде при него:

— Ендрю, отдавна не сме се виждали.

— Вярно е.

Напоследък рядко се срещаха, макар че не се дължеше на взаимно отчуждаване. Семейство Чарни поддържаше дома си на северния калифорнийски бряг, но Пол имаше навика да живее по-близо до Сан Франциско.

— Още ли си потънал в своята програма за биологически изследвания? — попита Пол.

— Напълно.

Стресна се, когато видя колко е стар Пол. Ендрю изучаваше с особен интерес човешкото остаряване като явление и смяташе, че си е изяснил достатъчно причините и протичането му. И все пак, при целия си опит със стареенето на поколенията в това семейство — от Сър през Малката Мис и Джордж до Пол — той винаги се изненадваше колко бързо човеците стават сиви, сбръчкани, прегърбени и стари. Пол също. Тялото с дълги ръце и крака изглеждаше по-ниско, раменете му — превити напред, появяваха се и промени в костната структура на лицето му — брадичката изпъкваше напред, а скулите сякаш хлътваха. Сигурно и зрението му бе пострадало от годините, защото на мястото на очите му се виждаха светещи фотоклетки също като тези, с които Ендрю наблюдаваше света. Сега с Пол си приличаха повече поне в едно нещо. Пол въздъхна:

— Жалко, че историята на роботите вече не те интересува, както някога. Сега би се наложило да добавиш нова глава в книгата си.

— Какво намекваш, Пол?

— Говоря за глава, която да разгледа качествено новата политика на „Ю Ес Роботс“.

— Нищо не знам. За каква нова политика говориш?

Веждите на Пол се вдигнаха.

— Не си чул? Наистина ли? Ами ето какво направиха, Ендрю, — започнаха да произвеждат централни контролни станции за своите роботи, всъщност гигантски позитронни компютри: чрез микровълнови предавания могат да общуват с много роботи наведнъж — от десетина до хиляда. Сега произведените роботи вече нямат мозъци.

— Нямат мозъци? Но как…

— Огромните централни мозъци обработват цялата информация вместо тях. Самите роботи не са нищо друго, освен подвижни крайници на основните мислещи центрове.

— Това по-ефективно ли е?

— Специалистите от „Ю Ес Роботс“ твърдят, че е така. Не мога да кажа, дали е истина. Но според мен цялата работа преди всичко е дългосрочен начин да си разчистят сметките с тебе. Смит-Робъртсън утвърдил новата насока малко преди да умре, нали разбираш. Беше стар и болен, но пробутал своята програма и ги накарал да се заемат с нея. Подозирам, че е искал да бъде сигурен — фирмата никога повече да не се сблъсква с робот, способен да им причини тревоги като теб. Затова са започнали да отделят мозъка от тялото. Безмозъчната механична работна единица не може да се разглежда като заслужаваща граждански права или законова защита. А голям мозък поместен в кутия е обикновен компютър. Този мозък не може да се появи някой ден в кабинета на председателя на управителния съвет и да предяви желание за преместване в хубавичко ново тяло. А роботите-тела, след като въобще нямат мозъци, не могат да поставят никакви искания.

— Струва ми се, че това е твърде голяма крачка назад — каза Ендрю. — Те заличиха двеста години напредък в роботиката, само за да си спестят дребни политически неприятности.