Читать «Позитронният човек» онлайн - страница 92

Пол кимна замислено. Сякаш слушаше нещо от много далеч. Изглежда трудно смилаше чутото от Ендрю.

— Досега направи ли нещо значително? — попита след малко.

— Близо съм до нещо значително — каза Ендрю. — Ще трябва още да поработя, но според мен успях да проектирам компактна горивна камера, където с катализатори ще може да се осъществява контролирано разграждане на веществата.

— Но защо, Ендрю? Какъв е смисълът? Знаеш, че няма да бъде толкова добра, като атомната батерия, която тялото ти използва сега.

— Най-вероятно не. Но достатъчно ефективна. Поне колкото системата на човешкото тяло и не особено различна по основните си принципи. Главният проблем при атомната батерия, Пол, е нейната нечовешка същност. Моята енергия — бих могъл да кажа самият ми живот — идва от източник, напълно различен от човешкия. А с това няма да се примиря.

16

Отне му доста време, но Ендрю разполагаше с колкото време поиска. И не бързаше да завърши изследванията си. Стремеше се всичко да бъде старателно отработено, преди да пристъпи към някакво практическо приложение. Имаше и друга причина да се придвижва бавно напред. Ендрю реши да не се подлага на друго усъвършенстване след андроидното тяло, докато Пол Чарни е жив.

Пол не изрази открито неодобрение от заниманията му, освен репликата, че новата горивна камера на Ендрю може би ще се окаже по-лоша от атомната батерия, която сега го захранва. Но Ендрю виждаше, че идеята му притеснява Пол. Беше твърде дръзко за него, твърде странно, прекалено голям скок. Както изглеждаше, дори Пол имаше граници в схващанията си за напредъка при конструирането на роботи. Дори Пол!

Вероятно това беше страничен ефект от остаряването, размишляваше Ендрю. Предизвикателството на новите идеи става прекалено, колкото и открит за бързите промени ум да има човек на младини. Всичко ново се превръща в тревога и заплаха. Човек чувства, че светът препуска край него със страховита бързина, би искал нещата да се позабавят, а свирепият натиск на прогреса да поотслабне.

Ендрю се чудеше дали наистина е така.

Хората неизбежно ли стават по-консервативни с възрастта?

Така му се струваше. Малката Мис посрещна с притеснение идеята му да носи дрехи. Джордж сметна, че е странно да пише книга. А Пол… Пол…

Ендрю се върна назад в спомените си — колко стреснат, дори шокиран бе Пол, когато за първи път научи в кабинета на Смит-Робъртсън, че Ендрю иска да бъде прехвърлен в тяло на андроид. Пол достатъчно бързо преглътна идеята и се пребори свирепо и блестящо, за да я превърне в действителност. Но това не означава непременно, че смяташе идеята на Ендрю за добра.

Те ме оставиха да правя, каквото чувствам като необходимост за себе си, каза си Ендрю, въпреки че вътрешно не се съгласяваха с мен. Те задоволяваха желанията ми — от обич към мен.

Да, обич. Към робот.

Ендрю се задържа на тази мисъл, вълна от топлота и удоволствие мина през него. Но беше също и малко смущаващо да осъзнае, че понякога хората от семейство Чарни са го подкрепяли не поради лично убеждение, а само защото с цялото си сърце, безусловно вярваха, че той трябва да следва своя собствен път, независимо дали според тях е най-правилният.