Читать «Позитронният човек» онлайн

— Заповядайте, седнете, сър, — хирургът посочи стола пред бюрото си. — Моля.

— Благодаря — каза Ендрю Мартин.

Той се настани невъзмутимо на стола. Правеше всичко невъзмутимо. Такава беше природата му. Черта, която никога нямаше да се промени. Ако някой го погледнеше в този миг, въобще не би помислил, че Ендрю Мартин се е вкопчил в последната си надежда. Но беше вярно. Прекоси половината континент заради този разговор. В него бе заложена последната останала му надежда да постигне главната цел на живота си — всичко зависеше от това. Всичко.

Лицето на Ендрю беше гладко и безизразно, но внимателен наблюдател можеше и да си представи, че забелязва намек за лека меланхолия в очите му. Косата му беше права, светлокафява, доста хубава, изглеждаше старателно обръснат — нито брада, нито мустаци, нищо. Дрехите му бяха добре скроени и спретнати, предимно кадифени в червено-пурпурна гама. Но безспорно старомодни, свободно развяващи се в стил „драперия“, популярен преди няколко поколения и рядко срещан напоследък.

И в лицето на хирурга се забелязваше несъмнена безизразност. Но това едва ли можеше да учуди някого, защото лицето на хирурга, както и всичко останало, бе направено от леко бронзирана неръждаема стомана. Седеше вдървено изправен зад внушително бюро в стая без прозорци, високо над езерото Мичиган и гледаше към Ендрю Мартин с ненадминато спокойствие и уравновесеност в светещите очи. Пред него на бюрото имаше лъскава метална табелка със серийния му номер — обичайният фабричен набор от букви и цифри.

Ендрю Мартин не обърна никакво внимание на бездушната поредица от знаци. Скучните технически обозначения не го интересуваха в момента, а и от много отдавна. Ендрю не изпитваше нужда да нарича робота-хирург иначе, освен „докторе“.

Хирургът предупреди:

— Това е напълно извън правилата. Знаете, нали, сър. Напълно.

— Да. Знам — потвърди Ендрю Мартин.

— Трудно ми беше да мисля за нещо друго, откакто вашето искане привлече вниманието ми.

— Искрено съжалявам, за неудобствата, които може би съм ви причинил.

— Благодаря. Ценя вашата загриженост.

Всичко беше много официално, много вежливо и много безполезно. И двамата си играеха на думи — никой не искаше да пристъпи към съществената част. Хирургът замълча. Ендрю очакваше да продължи. Но мълчанието се проточи.

Така доникъде няма да стигнем, помисли си Ендрю. А на хирурга каза:

— Докторе, бих желал да знам колко бързо може да бъде направена операцията.

Хирургът видимо се поколеба. После проговори меко, с неизбежната нотка на уважение, която всеки робот винаги използва в разговор с човешко същество: