Читать «Позитронният човек» онлайн - страница 91

— Смъртта е нещо естествено за хората — каза Ендрю. — Разбирам това, Пол.

— Не. Не разбираш. Наистина не разбираш. Не е възможно да разбереш. Тайничко си мислиш, че смъртта е някакъв достоен за съжаление недостатък в конструкцията ни и не проумяваш как така не е поправен, защото би трябвало да е съвсем лесно щом частите се износят и се счупят да се подменят до безкрай, както твоите винаги са били подменяни. Ти дори си смени цялото тяло.

— Но аз съм сигурен, че теоретически е възможно да бъдеш прехвърлен в…

— Не е. И теоретически. Нямаме позитронни мозъци и нашите не могат да бъдат прехвърлени, затова не можем ей така да помолим някой да ни измъкне от износеното тяло и да ни сложи в чудесно, ново и лъскаво. Не осъзнаваш факта, че хората неизбежно достигат момента, когато вече не могат да бъдат кърпени. Но и така е добре. Кой би могъл да очаква от теб да разбираш неразбираемото? Аз скоро ще умра и това е всичко, което може да се каже. И поне в едно мога да те уверя, Ендрю, — ще бъдеш добре осигурен финансово, когато си отида.

— Но аз и сега съм доста добре осиг…

— Да. Знам. И така да е, нещата понякога се променят твърде бързо. Мислим си, че живеем в сигурен свят, но и други цивилизации са си позволявали подобно самодоволство, рано или късно им се налагало да разберат, че са сгрешили. Както и да е, аз съм последният Чарни. Нямам други наследници, освен тебе. Имам далечни роднини, потомци на сестрата на баба, но те не влизат в сметката. Не ги познавам и не ме е грижа за тях. Но ме е грижа за тебе. Парите, които контролирам лично, ще бъдат оставени на твое име и ще бъдеш осигурен икономически до най-далечното предвидимо бъдеще.

— Не е необходимо, Пол, — с мъка изрече Ендрю. Призна пред себе си, че Пол каза истината — не разбираше смъртта, че беше способен да я разбере. През цялото време не успя да свикне със смъртта на всички Чарни.

Пол възрази:

— Да не спорим. Не мога да отнеса парите със себе си и не искам да ги правя нищо друго, освен да ти ги оставя, значи така ще стане. А не желая да хабя нито минута от остатъка на живота си, като се препирам с тебе за това. Да говорим за нещо друго… С какво се занимаваш сега?

— Все още с биология.

— А по-точно?

— С обмяната на веществата.

— Имаш предвид — при роботите? Но нали такова нещо не съществува? Или съществува? Имаш предвид андроидната обмяна на веществата? Или човешката?

— И трите. Нещо като техен синтез. — Ендрю помълча и после се хвърли безогледно напред. Защо ли да крие от Пол? — Проектирам система, която ще позволи на андроидите — говоря за себе си, нали съм единственият функциониращ андроид — да извличат енергия от изгарянето на въглеводороди, а не от атомни батерии.

Пол го изгледа бавно и дълго.

— Значи — съобрази той най-после, — се стремиш андроидът да диша и да се храни по същия начин, както го правят хората?

— Да.

— Ендрю, никога преди не си ми споменавал за подобен проект. Нещо ново ли е?

— Не съвсем. Всъщност, Пол, това е истинската причина въобще да се заема с биологията.