Читать «Позитронният човек» онлайн - страница 133

— Не ми казвате нищо ново. Несъмнено мозъкът ми е различен по състав от техния. Но не и по функциите си. Количествено може да се различава, но не и качествено. Това е мозък — един много добър мозък. А те просто използват „позитроните срещу клетките“ като претекст да не признаят, че съм човешко същество от малко по-друг вид… Чи, ако можем някак да премахнем тяхната неприязън заради произхода ми на робот — източник на тяхната враждебност… Да надделеем тази загадъчна нужда да се провъзгласяват за по-висши от някой, който според всеки разумен критерий е по-висш от тях…

— След толкова години — тъжно пророни Ли-Синг, — вие още се опитвате да убеждавате хората с разсъждения. Клетият Ендрю! Не ми се сърдете, че ви го казвам, но точно роботът във вас ви тласка в тази посока.

— Знаете, че в момента у мен е останало твърде малко от робота.

— Но има нещо.

— Да, нещо. И ако се отърва от това…

Чи Ли-Синг се взря тревожно в него:

— Какво казахте, Ендрю?

— Не знам. Но имам идея. Чи, моят проблем е, че имам човешки чувства, уловени в капана на позитронен мозък. Но това не ме прави човек, а само един нещастен робот. След всичко направено за промяна на тялото ми, аз още не съм човек. Но остава още една крачка, която мога да направя. Ако можех да се реша, само ако можех да се реша…

22

Само ако можеше да се реши… И накрая се реши.

Ендрю помоли Ли-Синг да забави колкото е възможно внасянето на променения законопроект в Събранието за обсъждане и гласуване. Обмислял в най-близко бъдеще да предприеме нещо, което би могло да окаже силно влияние. Ендрю добави, че не би желал да обсъжда подробностите на проекта с нея. Било нещо от съвсем техническо естество. Тя едва ли би разбрала, а в момента той не искал да й губи времето с обяснения. Но твърдеше, че щяло да го направи човек в по-голяма степен. Това било единствено важното, което тя трябвало да знае. Щял да се доближи повече до хората.

Тя обеща да направи всичко по силите си, за да му даде достатъчно време за загадъчния проект, но гласът й показваше колко озадачена и угрижена беше.

Ендрю й благодари и веднага си уреди срещата с всеизвестния хирург-робот. Разговорът се оказа труден. Ендрю се улови, че дълго отлага момента на решението с тъжните си въпроси, отразяващи вътрешната му буря, а хирургът все повече се объркваше от странното и вероятно невъзможно искане на Ендрю.

Пречеше му Първият закон на роботиката — непоклатимият закон, който възпираше роботите да причиняват вреда на човешко същество по какъвто и да е начин. Накрая Ендрю вече не можеше да отлага и се принуди да признае необходимия факт, за да позволи на хирурга-робот да извърши операцията, факт, за който роботът дори не подозираше — положението на самия Ендрю като същество, различно от човек.