Читать «Позитронният човек» онлайн - страница 132

— Да. Каква ужасна наивност проявих, като казах това.

— Наивност не е точната дума. Но вие знаете — никога няма да признаят, че са гласували, тласкани от емоциите си. Ще предложат едно или друго внимателно обмислено основание за решението си — нещо за икономиката или аналогия с римската история, или някой овехтял религиозен аргумент — каквото и да е, но не и истината. Какво ли значение има? Важното е как ще гласуват, а не защо го правят.

— Всичко се свежда до въпроса за структурата на мозъка, така ли?

— Да, това ни е проблемът.

Ендрю изрече предпазливо:

— Не разбирам защо е нужно толкова упорито да се държат за този аргумент. Най-същественото не е от какво е направен мозъкът — важно е как функционира. Схемите на мислене, времето за реакция, способността да разсъждава и да обобщава опита си. Защо цялото обсъждане трябва да се принизява до равнище „органични клетки срещу позитрони“? Няма ли начин да се прокара функционално определение?

— Функционално?

— Моят мозък прави всичко, което и официално признатият човешки мозък може да прави — в много отношения го прави по-добре, по-бързо, по-точно, по-логично. Вероятно именно това ги смущава. Е да, но вече е твърде късно да крия интелекта си, щом от него идват трудностите. Но нима още ще твърдим, че човешкият мозък трябва да бъде направен от някаква официално призната клетъчна субстанция, за да бъде и по закон човешки? Не може ли просто да приемем, че човешкият мозък е нещо — каквото и да е, органично или не — способно да достигне равнище на достатъчно сложно мислене?

— Няма да мине — въздъхна Ли-Синг.

— Защото, ако определяме човечеството само според мозъчните функции, твърде много човеци ще се окажат под установеното равнище на интелектуални способности? — горчиво попита Ендрю. — Това ли е причината?

— Ендрю, Ендрю! Изслушайте ме — има хора, решени на всяка цена да запазят преградата между себе си и роботите. В името на собственото си самочувствие, ако не друго, те искат да вярват, че принадлежат към единствената законна човешка раса и че роботите са низши същества. През последните стотина години наложихте своите искания, извоювахте си положение, немислимо в началните години на роботиката. Но сега те ви притискат в ъгъла, откъдето не можете да се измъкнете. Вие се преместихте в тяло, по всички показатели толкова близо до човешкото, че разликите вече не са съществени. Вие ядете, дишате, потите се. Посещавате изискани ресторанти и си поръчвате великолепни ястия, пиете от най-добрите вина, доколкото съм забелязала, макар и да не разбирам какво значение има за вас, освен да се покажете.

— Това ми стига.

— Така да бъде. Вероятно и мнозина човеци не могат да оценят скъпите вина, но ги пият. Сигурно го правят по същата причина, която тласка и вас. Органите ви са изкуствени, но такива са вече и доста от техните. Не е невъзможно да има хора, чиито тела на практика са не по-различни от вашето — с голям брой изкуствени заместители в телата, с които са били родени. Но те не са пълни заместители, Ендрю. Никой няма протезиран мозък. И не може да има. Значи се различавате по нещо основно. Вашият мозък е създаден от хора, а човешкият — не. Те са родени, а вие — сглобен. За всяко човешко същество, решено да запази преградата между себе си и роботите, тези разлики са като стоманена стена, дебела пет километра и висока също пет километра.