Читать «Позитронният човек» онлайн - страница 134

Хирургът каза:

— Не ми се струва, че съм ви разбрал правилно, сър. Твърдите, че вие самият сте робот?

— Точно това представлявам.

Лицето на хирурга, спокойно и безизразно както винаги, не се промени, а и не можеше. Но втренченият поглед на светещите фото очи някак успя да предаде силното му стъписване и Ендрю позна, че в позитронния мозък на хирурга се надигат тревожно противоречиви потенциали.

— Не бих си позволил да ви възразявам, сър. Но съм длъжен да ви уведомя, че не виждам никакви присъщи на робот свойства във външността ви.

— Прав сте. Моята външност бе подложена на големи изменения, за да наподоби човешката. Но това не означава, че съм човек. Наистина, през последните години понесох немалки съдебни разноски, с цел да бъде изяснено положението ми, но както изглежда, въпреки всичко си оставам робот.

— Никога не бих го помислил, сър.

— Да. Не бихте.

Ендрю не избра този хирург заради впечатляващата му личност, заради бързия му ум или умението да се справя с трудни проблеми в общуването. Това не беше важно. Имаха значение само способностите му на хирург и според мълвата те бяха предостатъчни. А и той беше робот. Робот-хирург беше единствената възможност за Ендрю, защото на човек не можеше да се довери — нито в уменията, нито в доброто желание. Но роботът разполагаше с възможностите да направи каквото трябваше.

Освен това роботът щеше да свърши работата. Ендрю имаше намерение да го накара.

— Както вече отбелязах, сър…

— Престанете да ме наричате „сър“!

Роботът млъкна, явно смутен. Започна отначало.

— Както вече отбелязах, мистър Мартин, извършването на операция от подобен вид върху човешко същество би означавало грубо нарушение на Първия закон и аз не бих могъл да го направя. Но дори да сте робот, както твърдите, остава още един проблем. Така бих увредил нечия собственост, както и вие разбирате, а това е невъзможно, освен при пряка заповед на вашия собственик.

— Аз съм си собственикът — натърти Ендрю. — Аз съм свободен робот и разполагам с необходимите документи, за да го докажа.

— Свободен… робот?

— Чуйте ме — настоя Ендрю. Страданието му достигаше нетърпимо равнище, в собствения му позитронен мозък се усилваха дразнещи потенциали. — Стига сме бъбрили. Не се преструвам на човек, а и вие още в началото на операцията ще откриете, че не съм, така че да оставим разсъжденията за Първия закон. Но Втория закон важи. Аз съм свободен робот и вие ще направите каквото ви кажа. Няма да се противопоставяте на желанията ми. Ясно ли ви е? — И той изрече с цялата твърдост, която свикна да използва дори в разговор с хора през последните десетилетия: — Заповядвам ви да извършите тази операция върху мен.

От вътрешния конфликт очите на хирурга-робот светнаха по-ярко от всякога и той дълго не можа да каже нищо.

Ендрю знаеше на какво подложи хирурга. Пред него седеше човек, който настояваше, че не е човек, или пък робот, който заявяваше, че има власт като на човек — и в двата случая схемите на робота сигурно се задръстваха от неясни и неразбираеми сигнали.