Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 91

Мъдрите стари очи на Глори изпитателно гледаха Роланд на слабата светлина и след това се насочиха към Мелани, която се взираше в тъмнината през прозореца. Камериерката кимна и се облегна назад. Клепачите й се затвориха и тялото й се отпусна като на човек, който всеки момент може да заспи.

Мелани хвърли изпълнен с подозрение поглед към Глори и след това погледна мъжа си с крайчеца на окото. Той изглеждаше толкова разгневен, че чак вдъхваше страх. И все пак нямаше причина да се бои от него.

Колкото е възможно по-благосклонно тя призна:

— Глори има право. Ние наистина ти дължим благодарност.

— И ти ли?

— Да, разбира се — отвърна тя, решена да не се ядосва от оскърбителния му тон.

— Комай ти е много трудно да го признаеш? Как изобщо си решила да спреш на такова място или да тръгнеш от Натчес, без да те придружава мъж?

— Имах придружители — отвърна предизвикателно тя и вирна брадичката си.

— Джон и конярите ли? И каква полза имаше от тях? Лежаха вързани вътре в плевнята. Сигурен съм, че са смели момчета, но е трябвало все пак да помислиш, че нощем никога няма да са достатъчно близо до теб, за да ти окажат каквато и да било закрила.

— За съжаление нямах на разположение други хора, тъй като мъжът ми не беше вкъщи и нямам мъжки роднини.

Той я изгледа строго, когато спомена, че е отсъствал.

— Губернаторът Куитман и жена му са ти предложили да пътувате заедно, но ти си отказала.

— Те пътуваха с парахода — отвърна тя и с яд забеляза, че се защитава.

— Вярно, и пристигнаха невредими за много кратко време, което не може да се каже за теб и твоето пътуване.

Мелани извърна глава.

— Опитах се да ти обясня, но ти не разбираш.

— Много добре разбирам какво е могло да те сполети всеки момент, макар че на теб, изглежда, не ти е ясно.

— Прекрасно знам какво възнамеряваха да направят! — извика тя.

— Тогава трябва да признаеш, че тази опасност не беше от най-малките.

— Е, добре! Признавам — съгласи се тя и се обърна към него. — В края на краищата обаче в опасност бях аз и затова не разбирам защо се гневиш толкова. Положително не съм те молила да ме пресрещнеш!

— Не, не си, така е. Ти дори не си направи труда да ми съобщиш, че заминаваш за Ню Орлиънс. Ако не бяха губернаторът и жена му, щях да разбера за плановете ти едва когато щеше да е вече много късно, и какво щеше да стане тогава с теб?

Виолетово-сините й очи искряха, когато попита:

— Защо трябваше да си правя труда да те информирам за намеренията си, щом ти не ми изпрати нито ред и аз от месеци не знаех какво правиш? Никога нямаше да разбера, че си още жив, ако не бяха общите ни осведомители — семейство Куитман.

— Откъде можех да знам, че това е важно за теб? От мълчанието ти заключих, че те интересува само една новина — съобщението за моята смърт.

Тя го гледа втренчено в продължение на няколко секунди, без да каже нито дума. Не влизаше в плановете й да се кара сега с него. Освен това действително му бе благодарна, че се появи точно навреме.

— Съжалявам, ако наистина си мислил така — каза тя най-после.

Лицето му загуби всякакъв израз и на бледата, трепкаща светлина изглеждаше като маска. Той я изгледа втренчено и в тъмнозелените неразгадаеми дълбини на очите му се появи изпитателен израз. Внезапно протегна ръце към нея, привлече я към себе си и страстно впи устни в нейните, притискайки я все по-силно, докато накрая тя си помисли, че ще й строши ребрата, а натискът на пламенните му целувки почна да й причинява болка. Съвсем несъзнателно тя обви с ръце тила му. Почувства как някъде дълбоко в нея се уталожва дълго потискан страх. Разбра, че се е страхувала повече, отколкото сама си даваше сметка. И когато усещаше ръцете му около себе си, знаеше, че е в безопасност. Единствено така можеше да си обясни чувството на топлота и задоволство, което я обземаше неусетно.