Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 90

Когато бе готова, той взе под мишница плетената й кошница. Мелани, която носеше вързопа с възглавниците и останалото спално бельо, прекрачи разтреперана трупа на Бък Баскъм и излезе през вратата преди Роланд.

В дневната тя спря, когато Ма Баскъм пристъпи към нея като призрак, облечена в нощница от сив фланелен плат и в избелял пеньоар, който се бе свил от пране й, стигаше едва до коленете.

— Видях… видях какво направихте — прошепна тя. — Не мога да ви упрекна. Не исках да сторят това с една почтена дама, нито исках да им помогна, но те ме принудиха. Те не са нормални, тези мои синове, не са нормални. Ако не правя това, което ми нареждат, ме пъдят вън на студа. Аз съм си виновна. За всичко аз съм виновна, защото се омъжих за баща им.

Мелани каза във внезапен порив:

— Елате с нас в Ню Орлиънс. Може би ще можете да намерите там работа.

— Никой няма да вземе една стара жена. Тук съм си у дома. Това тук е всичко, което имам. Не! Не! Много съм стара. Какво ли бих могла вече да върша? Но ако искате да ми направите услуга, завържете и мен. Завържете ме, за да видят момчетата, че не съм била в състояние да им помогна.

Мелани повтори поканата си, но беше безсмислено. Колкото и зле да се чувстваше тук, Ма Баскъм не можеше да превъзмогне нежеланието си да напусне своя дом. Със здраво стиснати зъби Мелани я завърза в седящо положение на люлеещия се стол. Те я оставиха там, загледана в сивата пепел на огнището. Тя не бе проляла нито една сълза за мъртвия си син, нито бе проявила готовност да помогне на ранения. Мелани я съжаляваше искрено, но се радваше, че великодушният й жест не бе приет. С голяма неохота щеше да дели с тази жена мястото в своята карета през оставащия труден участък от пътя, който им предстоеше.

Беше спряло да вали. Водата все още капеше от дърветата, но небето беше толкова ясно, че далеч на запад можеше да се види сребърният сърп на луната. Каретата, която в светлината на фенерите блестеше от влагата, беше докарана пред къщата. Конете бяха впрегнати, а един друг кон бе вързан зад каретата. Погледът на Мелани се плъзна от коня към седлото на Роланд, което бе качено заедно с куфарите й върху багажника, и тя почувства как мускулите й се стегнаха. По всичко личеше, че в каретата ще има допълнителен пътник.

Глори пое вързопа и кошницата, когато Мелани и Роланд й ги подадоха, и ги намести на седалката до себе си.

— Мистър Роланд — извика тя прочувствено, — никога през живота си не съм се радвала така, както когато ви видях. Чух какво каза мъжът и цялата настръхвам, като си помисля какво щеше да стане с всички ни, ако не бяхте дошли точно навреме. Сигурно Бог ви е изпратил и искам само да кажа, че съм му благодарна за това!

Роланд се усмихна гневно на жената.

— Изпрати ме всъщност губернаторът Куитман, Глори, но все пак се радвам, че можеш да го оцениш.

Той се тръшна на седалката до Мелани и захлопна вратата. Джон моментално подкара конете, каретата потегли с тласък и се понесе по калния път.

— Така си е, мистър Роланд, така си е.