Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 5

— Разбира се. — Дълбокият му глас прозвуча приятно, но преднамерено нелюбезно, докато свеждаше глава в едва забележим поклон. — Мис…

Мелани назова името си твърде сковано. Той с нищо не показа, че фамилията й му е позната. Твърдо очертаната му уста се разтегли в усмивка.

— На четири очи ли ще разговаряме?

— Да, ако обичате — отговори Мелани. С известно притеснение тя го хвана под ръка, след това се спря и сбърчи чело. Не беше толкова просто да се намери място, където да разговарят насаме. Салонът гъмжеше от танцуващи двойки, библиотеката беше превърната в стая за игра на карти, в която, както тя се надяваше, дядо й се бе разположил удобно. В трапезарията прислужниците подреждаха масата и привършваха приготовленията за вечерята. Горе имаше само спални — строго забранена територия, дори пътят към нея да не беше препречен от Хлое, която все още стоеше там и ги гледаше, вцепенена и ужасена.

— Не бихме ли могли… не можем ли да излезем навън? — попита Мелани; от напрежение и безпокойство гласът й прозвуча рязко.

Роланд Донован вдигна едната си вежда.

— Без палто ще ви е студено.

— Няма значение. Това, което имам да ви кажа, няма да отнеме много време.

А след като го кажеше, мистър Донован щеше да изчезне от тази къща, щеше светкавично да напусне Монмаут.

Той кимна в знак на съгласие и я поведе към входната врата. Лакеят я отвори и Мелани излезе, без да обърне внимание на възмутения израз по лицето на чернокожия домашен прислужник.

Вятърът беше угасил фенера от ковано желязо, който висеше над вратата, и колонадата тънеше в мрак. Дъждът плющеше върху площадката. Леденият вятър развяваше полите на Мелани, голите й ръце трепереха, настръхнали от студ. Сега, когато беше сама с Роланд Донован, тя почна да се съмнява в разумността на това, което възнамеряваше да стори. Изведнъж разбра, че й липсват думи да му обясни молбата си. Да му каже направо това, което искаше, й се струваше твърде нахално, а и обидно, но друга възможност, изглежда, не съществуваше.

— Мистър Донован, страхувам се, че ако сега прекрачите прага на тази къща, ще си имате неприятности с моя дядо, полковник Изел Джонстън. Нямам право да съдя за това, което се е случило между вас. Мисля само за здравето и доброто на моя дядо. По тази причина трябва да ви помоля да напуснете къщата и да се върнете по друго време, когато в нея няма да има толкова много хора.

Мина един миг, преди гой да й отговори, и в мрака гласът му прозвуча твърдо и спокойно.

— Не тая никаква злоба към вашия дядо.

— Може и така да е, нямам никаква представа. Но със сигурност знам, че той изпитва дълбока и нестихваща омраза към вас. Ще си отидете ли или не?