Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 7

— Вие сте луд!

Ако се разходеше в среднощния мрак с него без придружителка, това щеше да е достатъчно да опетни доброто й име и да я заклейми като разпуснато момиче до края на живота й.

— Уверявам ви, че съм напълно с ума си.

Отново тази нотка на горчивина в гласа му! И все пак тя имаше усещането, че той се усмихва и тайно се радва на дилемата, пред която я беше изправил, докато продължаваше да чака отговора й. Внезапно й хрумна най-подходящото възражение.

— Това е невъзможно — обясни тя. — Ако изляза с вас на разходка, вие ще трябва да се дуелирате не с дядо ми, а с моя годеник.

— С вашия годеник?

— Дом… Доминик Клемънтс.

При споменаването на това име той занемя. Разбира се, че го познаваше. Не можеше да не го познава, защото Дом, дядо й и той бяха единствените останали живи от доброволците на Джонстън. Най-после той каза:

— Наистина все още не съм виждал Дом след завръщането си, но се съмнявам, че има нещо против да прекарам няколко минути във вашата компания — заради добрите стари времена.

В гласа му трептеше още нещо — може би нотка на ирония, — което тя не разбираше. Знаеше само, че няма какво да му възрази, и това никак не й се харесваше. Отговорът й бе спестен, когато от къщата се раздадоха гръмки гласове. Внезапно големите крила на входната врата се разтвориха.

— Мелани!

Този глас, който трепереше от безпокойство и гняв, й беше много добре познат. Нямаше смисъл да мълчи. Мелани пое дълбоко дъх.

— Тук съм, дядо — извика тя.

Полковник Изел Джонстън беше към края на шестдесетте, но бе запазил изправената си военна стойка. Гъстата коса над голямото чело и буйната брада бяха сребристосиви като очите му под щръкналите бели вежди. Лицето му беше изкривено в гримаса, когато излезе от къщата. В ръката си държеше елегантен бамбуков бастун. Неколцина от гостите, между които Хлое, брат й Дом и домакинът, губернаторът Куитман, го следваха по петите.

— Какво означава това? — Гласът на полковника трепереше от гняв. — Не ви ли стига, че опетнихте доброто ми име, мерзавец такъв? И внучката ми ли трябва да опозорите?

— Не, дядо, нещата съвсем не стоят така — опита се да обясни Мелани. — Не се нервирай. Не си заслужава.

— Мелани има право — каза губернаторът и излезе пред насъбралите се хора. — Не съм сигурен за какво всъщност се касае, полковник, но сега не е времето и мястото за обяснения.

Полковникът не обърна внимание нито на молбата на внучката си, нито на разумния съвет на губернатора. Събираше се все по-голяма тълпа.

— Какво ще кажете в своя защита, жалко псе такова? Доживях деня човек като вас, капитан Роланд Донован, да бъде поканен в порядъчна къща! Или ще ми дадете обяснение за сегашното и предишното си поведение, или ще опитате бастуна ми!

— Дядо! — извика Мелани и пристъпи, за да го хване за ръката и да го възпре, но той рязко я отблъсна.

В този момент на вратата се появи лакеят с един свещник. На трепкащата светлина мургавата кожа на Роланд Донован изглеждаше бледа. Той заговори предпазливо: